Една история за… Отшелничеството? Щастието? Изборът? Всъщност и за трите. Във филма става въпрос за това какво може да направи човек, ако не вижда място за себе си в обществото и заобикалящия го свят. Първоначално се подведох от заглавието и очаквах нещо депресивно, тежко за гледане, а всъщност този филм е създаден да вдъхновява, доказвайки, че за всеки проблем има най-малко две решения.



На мен лично, много ми хареса отварянето на филма, първите минути, в които няма реч. Зрителителят е оставен да съзерцава - животни, скали, море, хоризонт. Тук е мястото да спомена, че не съм виждал по-красиви кадри на Черно море от тези в “Удавник”. Също така самата последователност на кадрите прави филма много лек и приятен за гледане, въпреки факта, че има един наистина удавил се (самоубил се) човек в тази история. Всъщност, присъстващия вътрешноличностен конфликт е това, което намирам за вдъхновяващо, защото филмът НЕ Е за бай Илия - удавника, а за бай Илия, който, като един истински стоик, въпреки всичко, не е удавник, а герой. Съпоставката, която зрителят автоматично прави между Илия и самоубиеца, според мен, е най-силният момент във филма.

 

Навсякъде, във всеки един момент, някъде, на някого му се случва нещо гадно и потискащо. Понякога дотолкова, че на човек му се иска да прекрати живота си. И както става ясно от филма, някои хора наистина го правят, а други полагат усилия, за да се чувстват отново добре, за да намерят мястото си на този свят.

 

Мился, че темата засегната в тази кратка история от Николай Фенерски и Пламен Николов ще бъде вечно актуална, а филмът смятам за наистина подходящ за всеки един от нас намиращ се в момент на екзистенциална криза. Защото вдъхва усещането, че всеки може да си върне удоволствието от живота.