С подкрепата на НАТФИЗ, Анна Дамянова създава късометражния документален филм „Дислексия“.



Творбата ѝ е любопитна по форма и леко нетипична за жанра. Музиката препуска през кадрите, придавайки усещане за напрежение и движение, докато гласът на разказвача стратегически ни въвежда в един особен свят на полу-реалност.  В него думите се преплитат, а буквите сякаш никога не попадат на правилното място. Точно така, както често изглежда реалността за хората с дислексия.



Филмът преплита лични истории с мнения на медицински специалисти и така отваря пространство за размисъл и разговор за едно състояние, което в България остава почти невидимо. Той не се стреми към статистики, а към човешки лица, гласове и преживявания. Лентата показва как липсата на адекватна подкрепа и разбиране може да се стовари като тежест върху цяло поколение деца и млади хора.



Дали от авторски замисъл или поради липса на материал, във филма присъстват и кадри от други страни. Можем да ги тълкуваме като знак, че у нас няма достатъчно ресурси, за да бъдат хората с дислексия истински разпознати и подкрепени. Или като възможност за събуждане, че дислексията съществува навсякъде и е проблем, не само в България.

Тази фраза се превръща в лайтмотив на филма. Структурата му наподобява и самата същност на дислексията, пълна с предлози и междуметия, хвърчащи ту в началото, ту в края на историята. Наративът е изграден като смесица от срички, огледало на хилядите хора, които не получават нито помощ, нито подкрепа.



„Дислексия“ не е просто документален филм, а деликатен зов за внимание, напомняне, че зад всяка трудност стои човек, който иска единствено да бъде чут и разбран.