Вървяха дни, и дни вървяха,

и чакахме в живота спрян

безмълвни като нарисуван кораб

върху нарисуван океан.

(Самюъл Колридж, „Поема за стария моряк“, пр. Цветан Стоянов)



Връзките, с които сме омотали нашия човешки свят – икономически, политически, технологически – се затягат все по-здраво и все по-трудно става да изпаднеш от него. Да се загубиш. Действително да се загубиш. Да избягаш не само далеч на картата, ами да се намериш откъснат от комфорта на развлечението, борбата за социален статус и константната нужда от оптимизация. Почти невъзможно изглежда да се откъснеш от цивилизацията и от човека, в който сам си се моделирал, за да съществуваш, дали в унисон със социума, или въпреки него. Именно това усещане за изгубеност е основната тема в „Ехо II“ – третия късометражен проект на режисьора Йордан Михайловски.

           

Сюжетът проследява малката едноименна яхта, която попада в безизходица, след като капитанът ѝ (Христо Димитров – Хиндо) се натравя с попчета, уловени извън сезона, и изпада в тежка треска. Навигацията и животът на останалите пасажери – Ана (Мартина Пенева), Диего (Диего Ландалуче) и Мина (Мариа Денчева) – остават в ръцете на младия и неопитен юнга (Лазар Панев), който изгубва посоката към брега и обрича всички на скитане из пустата морска шир. Тази завръзка ни дава ясен сигнал, че остатъкът от филма ще се придържа, по един или друг начин, към конвенциите на разказа за оцеляването. Тоест, изолацията ще доведе персонажите до крайност – физическа, психическа и морална. 

Както и следва, напрежението между персонажите на „Ехо II“ расте, а мистериозната поява на един измръзнал и подгизнал мъж на борда, като че ли изплувал от нищото, допълнително разлюлява крехкия ред на яхтата. Макар и крехък, редът на яхтата никога не се срива напълно. Напрежение между персонажите има, но конфликтите им бързо биват разрешени. Например: Ана и Диего се скарват за радиото и без да искат го счупват. Следващият кадър е на облепеното с тиксо радио, от което звучи музика. Ана и Диего слушат доволно от палубата и съзерцават бледото небе над хоризонта. Всичко е наред. Мистериозният натрапник на борда, който внася известна свръхестествена нотка в историята, просто бива изхвърлен обратно в морето. Всичко е наред.

 

С такова хубаво усещане ни оставя краят на филма. Искаме и ние да се загубим в морето. Искаме и ние да сме на тази малка яхта, на която храната уж приключва, но всъщност не приключва, хората не изплискват легена, защото са слънчасали или нямат цигари, а под нас вълните са спокойни. Да си изгубен в морето на „Ехо II“, изглежда, е приятно приключение без особени трудности и без особени последствия. Всичко е добре, когато завършва с вечеря под залеза.

 

Разбира се, не всяко изгубване в морето трябва да е толкова крайно, както е в „Поема за стария моряк“ на Самюъл Колридж, в която морякът убива албатрос без причина и така ядосва природата, че тя обрича целия кораб и екипажа му на смъртно пелагично забвение. Не е нужно изгубването да приключва с катастрофални последствия за персонажите, както е в „Повелителят на мухите“ на Уилиам Голдинг – роман, който се оказва основно вдъхновение за филма. Нужно е обаче да изпълни заявката, която прави със завръзката, а именно да представи онази изгубеност, която води до коренна промяна у персонажите. Морякът на Колридж е докаран до абсолютен душевен срив, а малкият Ралф осъзнава злото, с което се е сблъскал:

                       

„Ралф плачеше за изгубената невинност, за мрака в човешкото сърце и за това, че верният, разумен приятел, наречен Прасчо, беше изчезнал в бездната.“

(пр. Димитри Иванов)

 

В „Ехо II“ персонажите достигат брега и са спасени. Последствия ги очакват, защото мистериозният непознат дава показания в полицията, но това някак не успява да ни развълнува. Вълнува ни, по-скоро, дали преживяното ги е накарало да прозрат нещо за себе си. Ана и Мина, Диего и юнгата остават сякаш същите, а Чичо Ники не го мислим, той проспива цялото преживяване. На филма му липсва онази крайност, към която всеки сюжет за оцеляване се стреми – изпитанието за човешката природа. Изпитание, в което цивилизованият човек се пре-връща в изплашена твар, бореща се със стихиите и самата себе си за спасение; в което той е принуден да се изправи срещу най-тъмните страни на съществото си и макар, в крайна сметка, да оцелява, то представата му за човечност е безвъзвратно преобърната. Самият той е станал Друг. Без този елемент филмът по-скоро прилича на една дълга и безпосочна разходка с лодка.