Филмите, в които главният герой е свръхчувствителен, често са доста “депресарски”, но депресиите (особено в днешно време) са част от живота. Тук, обаче, присъства един елемент, който прави “Изчезващ вид” много по-любопитен от повечето драми - поетичността.



Николай Тодоров използва страхотни творби на български поети и художници, които уплътняват вътрешния конфликт на Филипа (Аделина Желязкова) и ни помагат да различим два свята - на разума и този на чувствата. Трябва да отбележа, че определено си личи кой е актьор по професия и кой - не е. В допълнение на това мисля, че на места липсват близки планове, като например докато Филипа и Виктор вървят. А в пространството на църквата и ателието (въпреки, че са ми любимите сцени от филма) липсва общ план, в който да проличи тази изключителна енергия между двамата. Със сигурност, обаче, това което най-много ми липсва е статив, защото това клатушкане/треперене в “статичните” кадри разсейва зрителя от същността.



Въпреки всичко, намирам филма за излкючително добър, а ключовите задачи - изпълнени. Става въпрос отново за ателието, което (особено с тази бяла светлина) е като някаква трансцендентна зона, същото важи и за църквата. А финалът на тази трагедия е просто страхотен, тоест тъжен, какъвто трябва да бъде. Ние, като зрители, разбираме от кого са писмата още при първата среща на Филипа и Виктор (аз знаех и че ще се самоубие), и затова ми харесва края - защото Филипа също разбира истината. А стигайки до най-последния кадър, изпитвам несигурност относно съдбата на Филипа - дали тя продължава нещастния си живот, или също ще го прекрати, както Виктор.



В нашето общество има все по-малко място за свръхчувствителните личности. Те са изчезващ вид, доминирани от здраво стъпилите на земята хора, чиито умове не могат да бъдат повлияни от чувства.