Режисьорът и творец Велизара Георгиева е наблюдател, който стои на задните редове в аудиториума и освен основното представление на сцената гледа и слуша реакциите на публиката: кой заспива, кой си подръпва носа, кой проверява на телефона си колко е часът, кой е застанал на ръба на седалката си с отворена уста, кой открадва целувка в тъмното. Затова и по време на скитосването си из София момичето има достъп до своите сетива и тези на града, за да улови подвижната музикална картина, наречена gif.  

         Вдъхновение за филма Вели намира в един надпис в подлеза на НДК, събудил естета на българския правопис у нея: “В България вече няма живот за никои!!!”. Дръзки думи, подсилени с не една, не две, а три удивителни, но някак уязвими поради съдържанието на правописни и граматични грешки. Авторът на тази смела драсканица сигурно дълбоко вярва, че България е една груба пунктуационна грешка, излишна запетая в речта на света. Няма и да е единственият в обширната картина на песимизъм, който смята почвата у нас за негодна за растеж на цветя. Но героите в документалния филм на Вели напук на всеобщата истерия за безвъзвратно напускане на страната бягат в противоположна на масата посока - обратно към София. 



Крис - влогър и режисьор;

Христо - фотограф и кулинар;

Рубен - съдържател на книжарница;

Самуил - учител и създател на електронна музика;

Макс - учител и музикант;

Тони - театрална актриса.



         Това е картината на не просто неизчерпателен, ами и уверен в успеха си позитивизъм, който Велизара улавя с помощта на своя ментор Янчо Михайлов, оператор Гергана Попова и монтажист Иван Мадин. Сюжетът чертае връзка между различните интервюта посредством артистичния образ на София и се разтяга отвътре навън, от ядрото на индивида към периферията на обществото. В началото възприемаме отделните перспективи на шестима творци - също наблюдатели на настройките на населението, но вместо да се напасват към тенденциите, те решават да се съсредоточат върху очарователната искреност и креативността, скицирани върху уличките на столицата, покривите и лицата на хората. 

         С напредване на времето разбираме, че гледните точки се допират все повече и се събират в “саундтрака” на града - там, където звучат клаксони, трамваи, суинг, джаз и R&B ритми. София не е cul-de-sac от социалистически блокове без изход, не е и картичка на “Стара София” от полузабравената царска България. Тя съществува в своя динамична действителност от толкова разнообразни шарки, колкото са и графитите, покрай които минаваме, запленени от мелодията в слушалките си. 

         По ирония на националната принадлежност не друг от светските нинджи наблюдатели, а американецът Макс най-добре синтезира проблема на емоционален дисбаланс у нас като жители на една страна. Обективно погледнато, той правилно съди, че голяма част от населението (никога не слагаме всички под общ знаменател, дори да сме едва приблизително 7 милиона) са върховно горди да са българи и обратнопропорционално засрамени от самата България. Живеят заради едно минало, заслужило два-три удара в гърдите, но неправилно използвано в подкрепа на настоящето. Ако си готов да рискуваш, да не играеш на сигурно и да създаваш, докато други се прикачват към съществуващи коловози, то тази наша малка страна ще продължи да се развива - с прираст или не. 

         В края на “Бягство към София.gif” Самуил задава разпространен, за щастие, сред чедата на пост-социализма въпрос: “Кой ще оправи ситуацията тук, ако не ти?” Правилно, но аз имам едно интересно предположение за филма - в своята живопис на характери и положителен заряд филмът може би дори не намеква и не оставя впечатление, че има ситуация за оправяне. Правим онова, което умеем най-добре, и светът ще става едно по-добро място. Нали пътят към успеха е самият успех? Значи ние вече бягаме към него.gif.