Протяжен и горещ летен ден. Някъде в близост до града, но достатъчно далеч, за да се усети космическото безразличие на природата. Топлината предразполага към съзерцателно мързелуване и отдаване на спонтанните импулси. Да лежиш върху топлата поляна, да късаш ябълки, докато не си избереш тази, която ти допада най-много, да поливаш брат си с маркуч с вода или да се скитосваш из околностите, потопен в мисли или безсмислие. „Днес всичко има странен вкус“ на режисьорката Кристина Спасовска ни потапя в разтопения восък на един топъл следобед, в който можем да се отдадем на свободни асоциации, да слушаме щурци и птици, или да се въргаляме с чувствените си фантазии сред високата трева под шарената сянка.



          Сюжетът на лентата е доста абстрактен и завързва от онези истории, за които можем да кажем, че нищо не се случва. Брат и сестра се намират най-вероятно на семейната вила. Очевидно той трябва да се грижи за нея, и разбира се скучае там и иска да се види с приятелката си. Оставя сестра си за малко сама, а тя се впуска в издирването му, макар и да няма непосредствена нужда от него, а по-скоро също изпитва скука и ревнува вниманието и любовта му. Това е именно един от онези дни, в които няма събития, дни които просто протичат със своето темпо и предизвикват противоречиви усещания и размишления, в които задачите, ангажиментите и всекидневието липсват и ние сме оставени в състояние на чисто пребиваване в онова особено безвремие, което наричаме тук и сега.  



          Като че ли внушението е, че животът просто си тече, а ние сме актьори в разказ без определена фабула или посока, в която се движи наратива. Дните не са изпълнени с предварително зададен смисъл, а той е същност, която ние можем да изградим или да се оставим на течението да ни поведе. Точно така както, случайната среща с едно куче в гората повежда камерата на филма и я отпраща до нощната панорама към града, някъде там в низината, където се случват други неща, отново без задължително да имат някакъв съдбоносен характер. Именно така съдбата ни е оставена в наши ръце, а не в тези на някой режисьор или сценарист. Нашите избори и решения предопределят онова, което ни се случва и последствията от него. От това дали ще си останем в сигурността на дома или ще предприемем някое импулсивно действие зависи с кой аспект на действителността ще се срещнем, какво ще научим днес, както и в който и да било ден от оставащото ни време.



          Звукът, в който като че ли има определени монтажни разминавания (в сцената с кучето например), цветовата палитра и цялостната визия на филма навяват една ретро-естетика подобна на артхаус филмите от края на миналия век. Накъсан монтаж с големи скокове, образите отправят по-скоро намеци, отколкото твърдения. Вътрешните преживявания на персонажите са ни спестени. Оставени сме да спекулираме от колко време братът и сестрата са във вилата, колко още ще са там, сами ли са действително или това е било само някакъв промеждутък, къде са родителите, къде точно се намира това място. По боричкането и странната им игра на „смърт“ в началото можем да отсъдим, че са си близки, но защо той се скрива и не говори с нея, защо не я предупреждава, че ще отсъства за малко? Аз лично обичам такива недомлъвки, но зрителите, които са свикнали на повече яснота и все пак някаква поанта от филма, който гледат, може би, ще бъдат разочаровани. В тази лента вие ще трябва да се включите като съ-автори и да довършите или допълните историята за себе си.