Много неща ще ви минат през главата, докато гледате „Filtrate – от съпоставки с „2001: Космическа Одисея“ на Кубрик, през клипа на Massive Attack „Voodoo in my Blood“, а защо не и филмът на Пиксар „Таласъми ООД“. Но никое от тези сравнения не може да се доближи до това, което действително се случва на екрана. То е като да ви обяснявам какво представлява червеният цвят, без някога изобщо да сте го виждали, надявайки се, че ще ме разберете.

Накратко за сюжета: филмът ни запознава с четири футуристични същества (аз ги определих като Брокатения таласъм, Прайд-камила астронавт, Очовечената версия на многоъгълния петохуйник и Проекта на първокурсничка специалност „Моден дизайн“), които се разхождат самотно из празните коридори на бруталистична сграда. Гледайки извънземните в шантавите им облекла, първоначално се запитах дали това не е интерпретацията на режисьорите за модно ревю от бъдещето? Или чисто и просто модно шоу на извънземни? Гонеха ли се един друг? Или се опитваха да избягат от сградата? В даден момент един от тях започна да слуша музика и да суайпва (плъзга образите) на зрителния си екран в зелено и червено профилите на други същества, все едно е в Тиндър. След дълго блуждаене и кълчене от тяхна страна, и своевременното гонене на червени и зелени стрелки, те изглежда се ориентираха до подземна метростанция, откъдето достигнаха външния свят, кулминацията на филма настъпи и (почти) всички тържествено отпразнуваха. Почти.

Обяснение или интерпретация ще оставя вие да си изградите след като го гледате – сигурна съм, че може да се развият множество теории. Възможно е да се приеме като коментар върху инфлуенсър-културата и как технологията повече ни дели, отколкото сплотява. Филмът не разчита на диалог, а се опитва да предаде съдържанието си изцяло визуално и чрез музика.

Лично аз нямам нищо против изкуство, което съществува просто, за да покаже нещо нехарактерно или да изумява с нестандартната си композиция и дизайн на продукцията. Но същевременно очаквах от „Filtrate“ по-ясен център. За мен не беше достатъчно заземен, а темпото, с което вървеше действието – изключително бавно. Това е рискът на филмите без диалог. Немалка част от смяната на кадрите и преходите между сцените се усещаха натрапчиви. Спомням си, че през 2018-та (годината на създаване на филма) такива сценарии и сюжети се приемаха с отворени обятия и зрителите бяха жадни за тях. Алтернативното и абстрактното кино набираха сериозна скорост. Тогава вероятно щеше повече да ми хареса. Но гледайки го днес, през 2026-та, по-скоро чаках да приключи. Дали за вас този филм ще погъделичка някои дълбоки социални теми или не – отделете му около 12 минути и ще разберете.