Луна. Бейзболни медали и трофеи. Джойстик на преден план, бял екран за фон. Кутийки с хапчета, кръстени на дните на седмицата, ако се загледаш в буквичките на капачетата. И балони и картички, купени и подарени, за да донесат надежда, превърнали се в малки добронамерени жестове за декорация. Фрагменти от звуци. 



Не описвам това, което всички виждат в този клип, без цел и смисъл. Подчертавам смисъла, защото всеки от тези кадри ни разкрива малка част от една история. Славно минало, тревожно настояще, а бъдещето - все още неизвестно, както и субектът на историята. Появява се и той, осакатен, пие хапчето за днес. Всичко е фрагменти, също като музиката, но всеки образ, всеки звук ни се поднася със своята тежест и красота. 



После настъпва безтегловността, в която всичко полита и се слива с останалото. Фрагментите си пасват перфектно, виждаме новопоникнала ръка, чуваме мелодия; минало, настояще и бъдеще се губят едно в друго и болката и травмата сякаш изчезват за миг. Звуците и картините стават все по-последователни, все по-плавно преливащи се от секунда в секунда, докато накрая се превръщат в чисти музика и цветове... След което ни връщат в реалността, няколко тона по-мрачна отколкото преди да започнем да гледаме. Все още не мога да преценя дали усмивката на лицето на Elijah Wood отбелязва триумфа на красотата на илюзиите над реалността или е белег на чиста лудост. Всъщност разлика между двете май няма.