Да си представим, че обществото е един затворен кръг. Всеки от нас седи плътно до другия и всяко наше действие дори невинно потрепване няма как да не остане незабелязано и да не остави отпечатък върху останалите. Разместиш ли веднъж пластовете, връщане назад няма – или както красиво го е облякъл в думи поетът Борис Христов:

По подобен начин е устроен и микрокосмосът представен в „Прошка“ на Михайло Коцев – първоначално тръгва като един заплетен възел, в който връзката между героите сякаш се губи. Впоследствие обаче всеки един се оказва част от общата нишка, от общото цяло. Всеки герой намира своя път, лута се и се губи по него, изживява катарзис, докато не намери опрощение. Накрая възелът се разплита и се превръща в кръг, който едва на финала се затваря. Учителката, загатната бегло в един от кадрите на филма, се оказва майката на Сашо, а бай Георги не е негов дядо, както може би е изглеждало в началото, а съседът, за когото семейството се грижи.



Това което ми направи най-силно впечатление във филма е тази универсалност на героите. Те не се делят на стари и млади, на добри и лоши. Целта не е да постави старите на пиедестал, докато младото поколение прозира със своето невежество и хулиганство – не. Ако беше така, филмът щеше да вземе друг обрат, а именно бай Георги да бъде поредната жертва на един младеж, притистнат от суровите условия на бедността. Не че това не е често срещано явление, особено по нашите балкански ширини. Впрочем, Михайло Коцев съвсем умишлено насища филма си с подобни фини акценти, разкриващи характерните балкански нрави. Това, което вълнува във филма е, чрез тази универсална история, която със сигурност се случва някъде из крайните квартали на някой град, да покаже колко голямо всъщност е разминаването между поколенията и колко важно е да се учим взаимно на приемственост и разбирателство.

В този смисъл, няма и виновен за случващото се. Бедността е пуснала пипалата си навсякъде и е завзела пространството около тях. Тя е като нож, опрян в гърлата и на двамата герои, готов във всеки момент да забие своето острие. И двамата допускат грешки – точно затова дължат прошка един на друг.

 

Защо е важна прошката? Тя не опрощава греховете, нито пък заличава миналото. Тя не прави раздялата по-лека, нито пък съвестта по-спокойна. Но дава нещо много по-ценно – силата да укротиш демоните си, за да продължиш напред. И успееш ли да преглътнеш болката, да се изправиш най-вече пред себе си, то значи вече си простил. Значи си успял да заживееш в мир с грешките, с паденията, с всеки провал, който е зависел или по-тъжно –   понякога дори не е зависел от теб. Простиш ли, пътят пред теб винаги е светъл. Разбира се, има болка. Има обаче и много светлина.