Без да осъзнаваш намираш човека, когото винаги си търсил. Без да осъзнаваш, попадаш в клопката на собвствените си страхове. Без да осъзнаваш се будиш и разбираш, че сънят ти е много по-реален, отколкото някога си си представял.



 „Намерени“ на Крис Димитров ни пренася в един отрязък от живота на Дани. И макар да не знаем нищо за героя – нито откъде идва, или накъде отива, от съня му разбираме, че той търси нещо. Но не е ли той самият този, който има нужда да бъде намерен?



Сънят не е реалният живот, но филмът на Крис Димитров, съвсем реално, без излишни абстрактни сцени, ни пренася в един паралелен свят, доказвайки ни, че всичко, което можем да си представим същестува и има способността да оживее на екрана.

Неслучайно казват, че това, което сънуваме е връзката с подсъзнателния ни свят. С всичко онова, което се крие някъде дълбоко в нас, но което сме способни да почувстваме едва тогава, когато си позволим да се изключим от заобикалящата ни реалност.

Самият Чарлс Пърс съсредоточава филосфско-научните си разсъждения в тази посока, достигайки до така наречения „стихизъм“ – доктрина, според която случайността е основен елемент на реалността. Една поредица от незакономерности, които не се нуждаят от логично обяснение. Позволявам си привидно да се отдалеча от основната тема на филма, за да направя паралел с неговия финал, който доказва точно това: че цялата поредица от привидни случайности, всъщност образуват едно съвсем реално цяло. Точно затова и момичето, което героят сънува се оказва не видение на неговото въображение, а реален човек, който е по-близо отколкото си е представял. Тук е и моментът да добавя, че играта и екранното присъствие на Лили Сучева ме впечатлиха, тъй като добавя точно онази мистична нота на цялостната атмосфера, която се стреми да изгради филмът. А героинята и, макар отначало изплашена от този непознат, една сякаш случайна притегателна сила я кара да остане малко по-дълго в трамвая. А сега, след затварянето на вратите, реалността е наред да реши дали започнатото в съня ще продължи.