Foxes е своеобразна критика на ирландския мит за келтския тигър, репрезентирана чрез сблъсъка между социалното и природното, в който сблъсък се осъществява асимилацията на човешкото в неговите социални аспекти, последващо в доминацията на инстинктивното. Един от аспектите на келтския тигър е бумът в строителството на Ирландия – наемите спадат, а строителството на нови жилища драстично се покачва. Всичко това резултира в появата на множество квартали, в които живеят малък брой хора.



Lorcan Finnegan ситуира действието на филма именно в подобен „ghost estate”, където живеят и двамата основни персонажа – Ellen и James. Сюжетът на филма изначално ни дава визията за прединстинктивното състояние, в контекста на общуването им – критиката на мъжа, застиналите сексуални отношения на една женена двойка, рутината, еднообразието и скуката на ежедневието, подтискането на вътрешните нагони.



От една страна, мъжкото начало или образът на James символизира подредеността, контролът и разумността, а от друга, женското начало, в образа на Ellen ни представя инстинктивното, хаотичното и неразумното.



Първият ключов момент идва с професионалното разочарование на Ellen, която в гнева си блъска чаша с кафе върху лап-топа си. Последващият резултат е учудването, което идва при внасянето на хаос и неподреденост в ежедневието. Тук образът на James се появява, за да внесе ред в хаоса, изсушавайки компютъра. Първоначално тази ситуация ни разкрива само интенцията, в която ще се извърши по-късната трансформация в сюжетната линия. Визуалният език тепърва ще замести изцяло словесността.



Пълният обрат идва и с появата на лисиците, които чисто символично ни представят природното, свободата и разчупването на установените норми в цялост. Любопитството и очарованието на Ellen от тази тяхна поява е неминуемо. В самотния квартал лисицата се явява нещо извън нормата, извън учредения и предзададен ред на монотонността. За първи път в близък кадър виждаме и хетерохромията на Ellen – състояние, което е сравнително по-разпространено при животните, то се явява и основополагащо в изграждането на образа й. Вдъхновението от дивото и първичното, а дори и лудостта в насладата от фотографирането на лисиците очертават прехода между двата полюса в психиката на жената.



Разчупването на реда и надделяването на инстинкта идва с отражението на лисицата върху обектива на камерата и последващият й писък. Природното вече се е заселило в социалното и търси своите корени в него. Следва и обрат в отношенията, представен чрез сексуална разкрепостеност и жажда за задоволяване на първичните инстинкти от страна на Ellen. Обсесията по дивото и интеракцията с лисиците кулминира в бягството.



Може ли човек, напълно обладан от животинските си инстинкти да съществува и пребивава сред хората? Отговорът на Foxes е ясен и едностранен – Не!

Постепенно топосът, на който се развива действието е завоюван от природното, самотният квартал се превръща в пустош, чиято постоянни жители са лисиците, а диалогът и словесността се заменят с плашещите им писъци. Драматичното тук се видоизменя в ужасяващо.



За Русо естественото състояние, преди сключването на обществения договор, е състояние на свобода. В този смисъл човек е изначално природно и сетивно създание, а чак след това разумно. Foxes ни представя именно този прочит, при който връщането към изначалното, естествено състояние се визуализира не само чрез вътрешната трансформация на индивида, но и неговата външна, телесна трансформация.