Винаги съм се питала, как документалистите осъществяват такава връзка с героите си, че те да се отпуснат и действително да покажат себе си. Струвало ми се е, че освен специфични умения, това би изисквало и време, а и добра информираност за хората, които снимаш. Режисьорът Николай Василев обаче казва в интервю, че съзнателно не търси много информация предварително, за да запази естествения си интерес, любопитството и удивлението от героя си. И явно това е вярната рецепта, защото филмите му се получават - интересни, красиво заснети (от оператора Борислав Георгиев) и позволяващи ни да надникнем в непознати и дори, бих казала,  неподозирани светове.



"Френска любов" е точно такъв бърз поглед в битието на един невероятно действен, направо хиперактивен човек. Той буквално кипи от енергия и идеи. Не се спира нито за миг. Камерата ни показва ежедневието на героя, неговите занимания, жестове и движения, и в същото време зад кадър разказът на жена му уплътнява, допълва и придава различни измерения на неговия образ.



Винаги е интересно как ни виждат хората отстрани. Тези, които ни познават най-добре, най-отблизо. Дали техният поглед е най-точният? Или представата им за нас, създадена отдавна, е вглеждане прекалено отблизо, при което убягват много неща? Трудно е да се каже, предполагам и двете в някаква степен са верни.



Така или иначе жената на нашия герой разказва и анализира. И този анализ е не само на мъжа, с когото живее от години, а засяга  също и много други неща от живота. Точно тук се появява и френската връзка. Любопитен анализ. Интересно е да се чуе.



Интересно е също така да се надникне в реалността на българското село, на българския пенсионер. Вглеждане, което и умилява, и натъжава. Тези хора живеят единствения си живот и се опитват да му придадат цвят, тръпка и емоция точно както и всеки от нас. Филмът ги показва и разказва за тях с топлота и разбиране. И в същото време е едно дяволито намигване към зрителите и ни кара да се усмихнем съучастнически. Но добродушно, не с присмех и надменност.