Във "Фугата" на Цветелин Йолов се носи един смях, с мрачната игривост и безскрупулност, напомнящи за естетиката на Мартин Макдона. Филмът е изграден на прага на комедията, тоест, за част от публиката, може би, въобще не би бил смешен. И все пак, дори и най-лишеният от чувство за хумор зрител, би се подсмихнал един-два пъти по време на действието и абсурдистката му мотивировка. Сюжетът е изграден върху старата игра между сериозно и забавно, между драматично и комично. Казано е, за да могат едни да се смеят, други трябва да плачат. Подобна шеговита максима е изключително подходяща за настроението, което се завърта от, иначе, безцеремонната, зимно-работническа атмосфера на „Фугата“. И както заглавието загатва, филмът се разкрива като визуално-музикално произведение, което залага по-скоро на ритъма и чистото действие, отколкото на вербалното. Всъщност, реплики между актьорите няма. Един добър диалог е нещо, което липсва и би могло да въведе още повече в сферата на черния хумор, но пък от друга страна, безмълвието добре илюстрира тихата лудост, която се предава между персонажите като удар с лопата. Думите са преведени в образи и се „изговарят“ под формата на ретроспекции (flashbacks) и игра между фабула и сюжет – филмът започва с хронологическия си край, а краят, от своя страна, предполага още поне няколко сюжетни линии, които са сполучливо оставени да бъдат довършени от нашето въображение.