Трудно би било да си представим света днес без да споменем думата еволюция. Това е една от основополагащите концепции за формирането на съвременното разбиране за динамиките на организмите, природата, технологиите и вселената като цяло. Терминът, така както се използва в биологията, но може да се каже и във всяка сфера на човешкото познание, става изключително популярен след появата на трудовете на Чарлз Дарвин. Парадоксално, но в основното си произведение по въпроса – Произход на видовете (1859) – Дарвин употребява думата само веднъж и то съвсем в края на книгата. Всъщност, основна заслуга за въвеждането именно на тази, а не на друга дума имат неговите последователи. Но какво общо има еволюцията с късометражния филм „Генерация“ (2022) на Рикардо Фузети?  



Лентата на Фузети е в категорията на най-късите представители от късия жанр. Филмът трае едва две минути. Любопитното обаче е, че за това скромно време ставаме свидетели на тайфун от събития, обхващащи периода от Големия взрив до края на света. Сюжетът ни представя вътрешната експлозия, която се разгръща в тялото и ума на една танцуваща жена, представена под формата на свръх-интензивен поток на съзнанието подобен на поема. Независимо дали вербалният наратив отключва танца или обратното, крайният резултат е едно невероятно психеделично пътешествие до началата на Вселената, нещо като разплитане на цялата генетична информация, заложена в човешкия вид (като част от целокупността на космическото пространство) и нейното най-естествено развитие, което продължава отвъд настоящия момент до евентуалния край на всичко и всички.

Тук съвсем органично се появява връзката с разбирането на еволюционния процес. Не е трудно да си представим, че този филм можеше да се казва „Еволюция“. В това сравнение обаче се откроява и една много важна смислова тъкан, която отхвърля замяната. Думата еволюция носи със себе си конотация на развитие, разбирано като прогрес, като преминаване към по-добра или съвършена форма. От своя страна, генерация освен поколение, означава и процесът на възпроизвеждане, създаване, материализиране, но без оглед на някакво непременно подобряване или влошаване на качествените измерения на създаденото. Именно тази идея избуява сред задъханата експресия на самозараждащото се битие във филма.



Материята, енергията, слънцата, планетите, растенията и видовете, феномените и природните сили, радиацията, кометите, вулканите и катаклизмите, та чак до „маймуните с обувки“, колите, небостъргачите и тостерите, цялата безумна, необятна и невероятна епопея, която е довела от космическата експлозия до изобретяването на компютъра и която ще прибере всичко познато и изградено от природата и човека обратно в първичния огън на сингулярността. В този процес има цикличност, има развитие, но не задължително прогрес, а по-скоро едно редуване на създаване и разруха във всички форми на съществуващото. Всичко това е толкова необикновено и излизащо извън скромните мащаби на човешкото съзнание, че изглежда сякаш измислено от някой амбициозен и талантлив автор на фантастични романи. Но най-невъобразимо всъщност е, че в общи линии подобна е моментната представа и концепция за зараждането и развитието на вселената, която се поддържа от научните среди, а фактите, които се явяват пред нас са къде-къде по-зашеметяващи от произведенията на нашето въображение, сякаш за да потвърдят английската максима – “reality is stranger than fiction” (реалността е по-странна от фикцията/фантазията ни).



Но да се върнем малко към филма. „Генерация“ е крайно минималистично произведение. Имаме една танцьорка, която се намира в абстрактно черно пространство. Тук ключова роля изпълнява CGI анимацията, която разиграва зараждането и умирането на света, а арената на която това се случва е човешкото тяло, танцуващото човешко тяло, което се превръща в синекдоха на цялото съществувание. Вселената, която танцува и наблюдава сама себе си и своите движения през сетивата и ума на човека. Мистерията, която наричаме свят, космос, живот, съзнание, природа, като че ли все смислови синоними, макар и означаващи различни неща.



Гласът зад кадър представлява метафора на вътрешния монолог, умът, който изговаря генезиса и който не може да избяга от есхатологичната обреченост на света. Любопитен момент е, че всъщност това е текст генериран от изкуствен интелект. През последните няколко години алгоритмите преживяват същински ренесанс, но откакто софтуерната компания Open AI пусна ботa ChatGPT в интернет пространството, това се превърна в най-горещата тема в света на технологиите. Както може и да се очаква, историята, разказана от изкуствения интелект, не се отличава по същество от човешкия разказ, все пак тя е почерпена от него. Въпреки всичко, това е интригуващ експеримент, проведен през „очите“ на един изкуствен „организъм“, какъвто е алгоритъмът.



„Генерация“ е абстрактен, експериментален, танцувален и поетичен епос, вдъхновяващ и въвличащ ни в необятните простори на сътворението.