Щипка от романтичния реализъм на Костурица, разпръсната върху енергийните запаси на квартал “Надежда” в Сливен, герои, изваяни от своята ромска култура под похлупака на стереотипи, и самата надежда да надживееш предразсъдъците към самия теб - това са съставките на филма “Отивам в Италия”.      Ръководещо уточнение в настоящия анализ, обаче, е разграничаването между герой и прототип, което липсва в историята, предоставена ни от Ивайло Марков. Тук протагонистите от оркестър “Карандила Джуниър” са действителните лица от сливенската група, поради което и филмът от началото до самия край е в непрестанни преговори между фикция и документално кино. Ромският квартал лежи върху разхлабените устои на рушащи се постройки и площи, залесени с найлонови отпадъци. Къщите приличат на сандъци от изхвърлените спомени на онези, които могат да си позволят да подменят вещите си по-често; старите бусове не са хипарски антики, а наполовина услужлива необходимост; музиката е билет за бягство - двупосочен, защото и безпрецедентното соло на кларинет се връща в малката квартална репетиционна. 

         Въпреки че мнозина биха предпочели да си затворят очите за трудните за съзерцание неволи, филмът от началните надписи тупти в ритъм на закачлив позитивизъм или поне иронично възприятие за съдбата с намигване. Разхождайки се с оператора из пренаселените от кон до човек и от човек до кон улици, зрителят влиза в близкия кадър към една култура, където мимолетната мечта е в конфликт с примирението с действителността. Мечтата е на детето - да се откъсне от махалата и да види Италия; - примирението е дилемата на бащата как да каже на сина си, че няма възможност да плати застраховката му. Ала колкото и неприятно да е усещането да разочароваш детето си, мъжът бързо се съвзема в набрашнените ласки на жена си. В друга история може би реакцията му би била прочетена като индиферентност относно желанията на детето. Но предшестващата сцена, в която Филчо напълва стаята с белия пух на яда си, фиксира ефимерна мъка върху лицето на бащата, която се задържа едва за момент, защото такъв е животът. 

         Затова детето само проправя своя път макар и с ехидна хитринка, научена от улиците. Двете момчета са възпрепятствани от статуса си на отритнати, на най-малко застрахованите от тегобите. Навежда ме на мисълта да се върна към един американски филм от 80-те години със заглавие “Аутсайдерите”. Отново група момчета, макар и в тази стара лента музикалните инструменти да са заменени от джобни ножчета; отново обречени сами да търсят пролуки в своята бедност. Двата филма кулминират в сцена по залез слънце, където никой не бърза в битовизма си, защото друго си няма. В “Аутсайдерите” Понибой и Джони си обещават винаги да останат златни и да намерят пътя навън, каквото и да им коства това. Паралелно в днешна България Филчо окуражава Стефан да не приема отказа с лека ръка. Стереотипи не се преобръщат с кларинет, който си стои завит в кърпа, и с китара, оставена в ъгъла. 

         Сякаш за да докаже способността да създадеш нещо от подръчното и суровото, Ивайло Марков се оказва момче за всичко в своя филм. Той е и продуцент, и сценарист, и режисьор, и монтажист. Заедно с оператора Владимир Михайлов те разпространяват тази картичка на ромската махала, наречена “Отивам в Италия”, почти без пари за продукцията и с доброволен труд от приятели. Темите, прокарали те в сюжета, също са приятелство и солидарност на място, обвързано с прекалено негативни денотативни значения. Конотативните, тоест допълнителните, субективните, значения добиваме само когато бъдем завлечени от порива на Филчо и побегнем към вкъщи, за да извикаме, че ще ходим в Италия, като че от това зависи дали ще си запазим всички пръсти на ръцете. От бюфета на филма си сипваме екстаз, настроение и хумор, а накрая някак ни се приисква и да бутаме буса чак до европейския ботуш на незапален двигател, че да чуваме джазово-фолклорните ритми на “Карандила Джуниър”. На кого му е притрябвала застраховка...