Често критикуват българското кино за това, че представя облачната родна действителност по тягостен, едва ли не – депресивен – начин. В „Гората на Димо” Христо Симеонов ни показва история, която не просто би могла да е по истински случай; тя на моменти те кара да забравиш, че гледаш игрален, а не документален филм за дървената мафия. Това обаче е постигнато по начин, разчупващ стереотипа и след края на филма зрителят иска не да си пусне телевизора и да забрави за непоправимостта на нещата в България, а се чувства особено, защото е изпитал през него да минава цялото противоречие на човешкото положение. Защото ние не сме черно-бели или добри и зли. Всички сме някъде в сивия спектър и въпросът по-скоро е колко близо до бялото или черното се намираме и в коя посока се движим. Да не говорим, че понякога движението ни прави зигзаци – както е в случая с Димо.

 

Сложните взаимоотношения между съвест и човещина от една страна, законност и справедливост от друга – са централната тема на филма. Не е ясно кога доброто спира да е добро и започва да е зло. В началото на филма Димо защитава гората си от циганина Гошо и сина му. Това става без етническа ненавист и напрежение и не води до произвол и саморазправа. На Гошо дори е позволено да закара с каруцата част от отрязаните трупи вкъщи. После обаче виждаме главният герой в ролята на – едва ли не – робовладелец, възползващ се от малкото власт, с която разполага, за да му бъде прокопан канал в двора. Не след дълго той мълчаливо превива гръб пред властта и участва в сенчеста сделка в склада на селски магазин. И точно когато сме готови да го заклеймим и нехаресаме, Димо започва да отстоява гласа на съвестта си, опитвайки се да спазари отсичането на по-малко дърва – нещо, за което впоследствие се вкарва в беля.

 

Всичко това ни го показва в най-човешката възможна светлина – като някой, който отправя коментар по адрес на по-младата с 40 години продавачка; и в същото време засява дръвче с внучето си. Една черта в него обаче стои без да помръдва и пронизва целия филм – загрижеността към природата, любовта към всичко живо, биофилията. Да, той е склонен да прави компромиси, но те идват по-скоро като следствие на едно смирение със съществуващия ред на нещата. И при всеки от тези компромиси ясно се вижда как тази особеност на характера му работи на заден план.

 

Тук може би идва моментът да обърнем внимание на невероятните кадри на заснетата кошута. Особено онези, които виждаме след сцената с побоят от батките. Това не е камера на Nat Geo Wild, заложена предварително и дебнеща горските обитатели в продължение на месеци; това са кадри, заснети от ръка. Или операторът Веселин Христов е разполагал с телескопа Хъбъл, или по някакъв удивителен начин се ползва с доверието на кошутата, което добавя към „Гората на Димо” лека нотка магическо. И в двата случая, нейното мълчаливо присъствие е символната манифестация на Димовата любов към природата.

 

На следващо място – впечатлява работата на Христо Симеонов с актьорите. Някои от тях стоят толкова органично на средата, в която са поставени, че човек забравя, че са актьори. Циганинът Гошо ни забавлява с автентичното и чистосърдечно „Случва се”; езикът, който батките и героят на Александър Трифонов използват е езика на живия живот – той е нерафиниран, но употребата на цинизми не е самоцел. А кучето Врана успява да изглежда сякаш наистина тъжи за стопанина си.



Не е изненада, че с това единство на история, заснемане и актьорска игра „Гората на Димо” печели наградата за най-добър късометражен филм на фестивала „Златна Роза” през 2018 г. Наградата обаче е за зрителят, който се изправя пред Димо. Той е може би неговият противоречив съсед или дядо; може би е отражение на самия зрител. А да се гледаме в огледалото помага да разберем останалите, да сме по-малко осъдителни и повече човеци.