Grim е експериментален филм от режисьора Такаши Ито, творец, който работи почти ексклузивно в рамките на късометражния авангард. Филмът няма конвенционален сюжет, не разглежда конкретни теми и идеи, и единственият “персонаж”, който може да бъде разпознат като нещо, наподобяващо човешка фигура, е призрачно същество във формата на безплътна плаваща глава, което броди из малък апартамент. В отсъствието на всички елементи, които класически придават смисъл на произведение на изкуството, Grim изпъква като силно сетивно преживяване - психеделично пътешествие из внимателно конструираната алтернативна реалност. 

          Говорейки за Grim, Ито ни открехва вратата към специфичния си мисловен процес, довел до концепцията в основата на филма, но не пропуска да спомене и за процеса по създаването на кинематографичната страна на произведението. Предвид липсата на елементите на стандартен текст, точно тези визуални аспекти носят най-голяма тежест за сътворяването на смисъл, колкото и неясен и подлежащ на лична интерпретация да е той.



          Думите на Ито подсказват, че неговата цел е да одушеви ежедневни вещи и да ги наложи върху различни пространства и други предмети. Като визуален артист, работещ в триизмерно изкуство, той се фокусира върху светлината и текстурата. Използвайки дълги експозиции, тайм-лапсове и стоп-моушън в комбинация с прецизни движения на камерата и прожектиране на разнообразни изображения в кадър, Ито придава свръхестествен характер на най-обикновените и познати на всеки обекти от дома. Нищо в този филм не изглежда и не се движи, както го виждаме и усещаме в ежедневието. Нищо не наподобява стандартен наратив.  



          Въпреки това, общоприетите принципи на киноразказа, влияят на гледащия и на неговото възприятие. Почти всички модерни зрители са израснали с киното и интуитивно разбират граматиката на киноезика. Например, когато видим близък план на лице, което гледа към нещо, последван от кадър показващ обект, място, човек, или почти каквото и да е, подсъзнателно свързваме двата кадъра и допускаме, че човекът от първия кадър гледа към нещото от втория. Тази асоциация се случва мигновено, дори не изисква разсъждение. 



          По-голямата част от кинопроизведенията работят на подобни принципи и те имат влияние дори когато биват нарушавани. В отсъствието на каквато и да е човешка фигура, която да бъде наблюдавана от зрителя, кадрите се чувстват като от субективна гледна точка (POV). Ито внушава това и по по-буквален начин – с длан, която покрива екрана в първите и последните няколко кадъра на филма, сякаш отвръщайки поглед от съдържанието на кадъра. Всичко това изгражда представата, че зрителят не наблюдава пространство, обитавано от призрак, а че самият той е призрачното същество.