Ако историята на Тръткодонт и Крокозъб, две фантастични същества, които постоянно се карат за щяло и нещяло, не ви говори нищо, то „Грозна приказка“ ви намира в правилния момент. Тя преразглежда сюжета на тази детска куклена пиеса, дело на фантазията на Георги Мерджанов, а Радостина Нейкова успява да я пренапише или по-точно прешие по един необикновен начин.

 

В центъра на нейната нестандартна кройка не са гореспоменатите митични същества, макар караниците им доста да си приличат, а един мъж и една жена. Те си нямат имена, нито дрехи. Времето им минава в постоянни кавги, а любовта им сякаш е останала на заден план.  Не че не се обичат, даже напротив, но са твърде заети да спорят кой от двамата е по-грозен, или за какво е послужила четката за зъби.

 

На пръв поглед животът на тази двойка изглежда особено идиличен. Съвсем сами, необезпокоявани от никого, те обитават своя Едем, избродиран от цветя, пухкави облачета и слънце. Проблемът между тях не е породен от външен фактор, а от самите тях. Вглъбени в недостатъците и дразнещите навици на другия, те сякаш са забравили какво ги е сплотявало и държало заедно, въпреки всички сплетни – а именно, тяхната Къщичка! На нея обаче тези безкрайни кавги съвсем не и понасят. Изморена от цялото мърморене, тя решава да тества любовта им и добре че си има крака, та да може да избяга и да се спаси от непоносимите безсмислени спорове, които продължават от сутрин до пладне и така до безкрай. Но ето че, когато призракът на караниците, останал без дом също като тях, ги среща, те виждат наяве колко пукнатини всъщност крият техните взаимоотношения.

 

Останали без своята къщичка, която сякаш е спотайвала по ъглите техните сплетни, те осъзнават колко старателно заплетени от самите тях са отношенията им. Само за един миг всичко се обръща с главата надолу и техният рай сега се състои единствено от хаотично разхвърляни конци. 

 

За разлика от типичната фолкорна приказка, в която доброто ясно и нравоучителнo е отделено от злото, приказката на Радостина Нейкова не цели да покаже човешките взаимоотношения черно на бяло. Може би и точно затова мъжът и жената са представени голи, защото дрехите маркират дадена епоха, биха ги поставили в определен социален контекст. Докато тук, освободени от представата за време и пространство, зрителите могат да припознаят и себе си в тях.

 

Облечена в красиви и прецизно извезани бродерии, акомпанирана от автентичната музика на Петко Манчев, „Грозна приказка“ дообогатява и краси пъстрата галерия на българското късометражно кино. А на Радостина Нейкова можем само да благодарим, че е способна да представи дори и грозните думи по възможно най-оригиналния начин, защото така всяка история става красива и вълшебна.