Claymation-ът определено е един от любимите ми видове анимация, не просто защото го свързвам с класическите Wallace & Grommit и Chicken Run от детството ми... ОК, може би е именно заради това. В пластелинената анимация има топлина и невинност. Може да е малко скована, но в това се крие чарът й: напомня за игра на дете.



"Детето", което е сътворило Head over Heels, обаче се е заело с доста сериозен проблем, с който дори възрастните трудно се справят, а именно загубата на език между хората, когато битовизмите надделеят над чувствата.



Героите съжителстват напълно безмълвно, всеки изолиран в своята си половина на уж общия им дом, а разделението им е толкова силно, че всеки си е създал собствено гравитационно поле. Гениално: неразбирателството не просто като разминаване в гледните точки, а като плод на две напълно различни вселени, задвижвани от собствени закони, изгубили връзката помежду си. Останал е само навикът – да завърташ висящия на стената сватбен портрет към себе си всеки път щом минеш по коридора. И той винаги да се обръща сякаш от само себе си надолу с главата. При това положение другият винаги е крив, затова общуването е сведено до минимум, а всеки жест, дори този с най-добри намерения, се приема като агресивно нападение над личното пространство. И така, докато един ден не осъзнаем, че се нуждаем и сме нужни един на друг.



Ключовото в Head over Heels е въображението, с което създателите, сякаш по детски, но всъщност много сериозно показват как с малко разбиране и креативен подход всички бариери, които ни разделят от обичаните хора, могат да бъдат надвити. Стъпка по стъпка.