Документалният филм „Къща на надежда“ на режисьора Николай Василев и оператора Борислав Георгиев, разказва една реална история за младата жена Надежда Савова, която след дълги години живот в Америка, решава да се върне в селото на своята прабаба и да съживи един почти изцяло забравен занаят, а именно месенето на хляб. 



Сблъсъкът на миналото, настоящето и бъдещето във филма са много силно преплетени от началото до края. Постоянното присъствие на заснетите хора допълва тези три времеви периода, които си взаимодействат все още. Миналото не е само спомен, настоящето е сринато почти изцяло, а бъдещето е неясно, но с надежда да се превърне в едно по-добро настояще, което някога да стане светло минало. 



Филмът върви бавно, дори на моменти е труден за гледане. Показва една грозна реалност, докосваща се до отчаяние. Възрастни хора, хора с проблеми, млади безработни хора, деца отглеждани от бабите си, защото родителите им работят извън България. И въпреки тежестта на тази действителност, въпреки разрухата, която се вижда, някъде измежду капките дъжд – Надежда и силното ѝ присъствие, силният ѝ дух, вярата ѝ, някак си успяват да успокоят хората, в чиито живот се появява, след завръщането си от Америка.



„Къща на надежда“ е филм, който за съжаление е повече от актуален и днес. Поставя редица въпроси в зрителите като да речем – Има ли смисъл миналото да се помни? Трябва ли ни вяра за да оцелеем? Даваме ли си сметка, че всичко започва с хляба, с нашите прабаби и прадядовци, които са ни осигурили бъдещето, което ние да превърнем в настояще, за да може то да стане минало, което един ден да може да отключат нашите деца, за да си спомнят от къде идват...