Едва ли има някой, който да не е играл поне веднъж в детството си класическата игра с карти „Война“? Или който да не е искал да има меч, сабя, пистолет, с които да се „бие“, за да победи „врага“? Днес тези игрови форми са все по-бледи, редки явления, отстъпвайки пред виртуалната реалност, която очертава дълбочината на контраста между невинността им на фона на (пре)наситеното преживяване, което предлагат военните онлайн игри. По презумпция следва да приемем, че е съвсем логично с дигитализацията игрите да придобиват своя нов виртуален облик. Но как точно бива проектиран той, има ли зададени норми и стандарти и какви послания носи в себе си – това остава неизследвана и дълбоко подценявана тема, както „How to disappear“ представя по безстрастен, същевременно ярко интригуващ начин.

Наративът тече в две паралелни направления: военната онлайн игра като културен продукт и моралните измерения на войната като социален и психологически феномен. Филмът не търси отговори на философски въпроси като: Защо съществуват такива игри?; Кога и как решихме, че войната може да се „играе“?; Колко е опасно въздействието им върху играчите, възпитавайки през призмата на насилието?. Фокусът е насочен към спецификите на една конкретна игра – Battlefield, използвайки я като естествен декор, върху който се проектират проблематиката и взаимодействията на понятия като саможертва, национализъм, смърт, смисъл – със силно подчертан акцент върху дезертьорството и неговата роля в историята.

В съвременната действителност, в която войната съвсем не е нещо изолирано, далечно, минало, а непосредствено настояще (а навярно и бъдеще) – реалност, активно случваща се в осезаемо време и пространство в различни точки на света и пасивно заливаща ни през всевъзможни информационни канали, военните онлайн игри внасят ново измерение на болезнена тревожност. Според проучвания в глобален мащаб военната кариера е неизменна част от детското въображение. Когато децата мечтаят да станат войници в мирно време, те често свързват професията с понятия като героизъм, приключение и защита. Романтизирането, произтичащо от обществени норми, семейни модели или чиста нужда от закрила и финансова стабилност, поддържа илюзията за ценността и смислеността на делото. Чрез киното като един от все още надеждно работещите механизми за критическо мислене, развенчаването на този мит може да бъде постигнато или поне да бъде направена крачка в тази посока.

Особено въздействащи със своята напрегнатост са няколкото финални кадъра на лица на дигитални войници, които поразяват с неочакваността на своята реалистичност, през която прозира не силата на войника, не кухата роботизирана обвивка, а осезаема, откровена болка. Реалистични, защото, макар и нестъпвал на бойно поле, усещаш как сякаш винаги точно така си си представял отчаянието в очите на обречените да воюват без тяхно желание и/или съгласие. Сякаш художественият екип на Battlefield ни гледа през тези празни погледи и казва:

Остава смътното, тихо и неизлечимо усещане, че дезертьорството (съответно неговата неосъществимост) е много повече от военен термин. Че има множество невъзможни дезертьори и в други житейски сфери, за които никой не би предположил – сфери на пръв поглед безобидни и неконфликтни, несеещи смърт (не директно), често маскирани като проспериращи, обвити в ореола на общественополезното, значимото, красивото, високото. А може би, и че всеки един от нас вече някога някъде е дезертирал своята душа, притиснат от страха, че ще се самоотлъчи, ще изчезне безследно (AWOL), напускайки бойното си поле.