През далечната 2015 г., представихме филма „Баща“. Той бе първото ни докосване до „Щрих и стих“, един проект на група артисти, за която тогава Костадина Златунова ви разказа в ревюто си. Артистите са от няколко държави и назовават обединението си Compote Collective. Не мога да съм сигурен какво точно свързва, но гледайки-слушайки-поемайки отново поемите им, пет години по-късно, бих казал, че тези хора имат уникална енергия заедно и достигат поразителни дълбини на въздействие. Тяхното изкуство е световно признато и е от онова, което не се повтаря, защото е история само по себе си.
Преди да продължа с ревюто си, бих ви препоръчал да изживеете тази поема още веднъж, четейки я с изчистени сетива. (взета от diaskop-comics.com)
Настроенията ни отдавна имат цветове:
червени, зелени, оранжеви;
и черното с което влизаш във входа.
Още от предната вечер гледаш дъжда през прозореца,
и си стоиш там и си къркаш,
без да мислиш за домакините на долните 7 етажа –
7 етажа агресия, унижение, желания за край на живот;
и димът от фасовете на съпрузите по терасите.
Съпрузите.
Без крак, без кътник, без протеза, без уважение.
Всичко това като вулкан минава през теб.
И знаеш как сутрините в които повръщаш
те знаят че това си ти, и дори докато ти е зле
понякога се чудиш какво си мислят,
така или иначе асансьорът е един.
Веднъж намерих в него заспал мъжът от 45-ти,
който ми каза спокойно не се притеснявай
и някак не се притесних,
въпреки че същият
често разбива стъклата на входната врата,
после редовно ги лепи с маджун
и преди да е засъхнал пак ги чупи и слага нови.
Повече бих се притеснил от касиерка в мола.
Както и да е, всички се срещаме на сутринта,
или някои от нас, на други кимаме на некролога;
имаме и този прекрасен съсед от първия етаж,
на който жена му почина от рак,
който засади цяла градинка отпред и редовно я полива
и който слуша телевизора високо;
всички го обичаме, всички се усмихваме.
Алибито ни е чудесно,
нали само чуваме, не виждаме нищо;
измъкваме се брилянтно
от ежедневното си скотство.
Дилян Еленков
Бихме могли да кажем за „Щрих и стих“, че той всъщност е експериментален метод за поднасяне на поезия. Compote Collective са авангард, който дава нов израз на поезията през аудиопрочит, съчетан с образ.
Вярно е, че ако се сравни с литературата, киното краде нещо, което литературата дава - въображението на читателя. Звукът и образът са толкова завладяващ метод за предаване на информация, че съзнанието е основно заето да ги асимилира, което стеснява полето на фантазията.
Иммено чрез абстрактна и семпла естетика на рисунъка, Compote Collective успяват да „покажат“ образ без да успиват въображението на зрителя. Напротив, те го възбуждат още повече – точно както прави автентичната поезия.
Прави впечатление с колко психология, антропология, философия и какво ли още не са напоени анимациите от „Щрих и стих“. Преди няколко дни представихме „Постиндъстриал“, който се явява втори за нас филм от поредицата. Както той, така и „100% настроение“, на пръв поглед изглеждат като тежко абстрактно, може би мъгляво изкуство - такова, което стои на услужливо отстояние от особеностите на личността ни.
Докато не усетим бездушния повей на мрака, зеещ зад отворени дълбоко в нас врати…
Ако сте непредубеден зрител и възприемате внимателно, ще забележите, че всичко си идва на мястото. Чувството за „неразбиране“ може би е защитен механизъм на егото. „100% настроение“ с всяка следваща дума, всяка следваща пауза, отеква все по-дълбоко в собствената ми душа, разкъртвайки без жалост засъхващата пяна на сладките илюзийки, оправданийца, компромисчета, подхранвани от егото.
Уж, далечна и абстрактна, много бързо разбираме, че анимацията ни познава доста по-добре, отколкото предполагаме. Уж живеем „почтено“, а се оказва, че в общия ни живот, който споделяме, сме задръстени с лъжи и лицемерие.
Все по-трудно ни е да погледнем право в центъра на човешката душа, защото ни е страх какво ще видим там. Според Библията от там гледа Господ, но дали него виждаме, като се вгледаме у „човека“?!
Винаги има неща, които човек крие. Опасни са онези от тях, които той особено добре се опитва да скрие. Толкова добре, че накрая губи ключа към „тези неща“ и те стават безвъзвратна част от него.
Анимационната поезия като място, където метафорите имат върховна сила. Там, те царуват.
Интимното, искреното, човешкото изкуство може да постигне такъв ефект, вероятно и затова е избрана точно тази специфична ниша – късометражна поетична анимация. Майсторът има пълна свобода да казва и показва каквото си иска в игралното кино, с това и да ни въздейства по много начини, и все пак, има нещо специално в анимационното изкуство,
Има някои места в човешката душа, до които не може да се достигне с нормална камера. Смелата и неподвластна на логика анимация може да „боцне“ там, където умението да се самоанализираме не е достатъчно. Именно онези места, на които човекът е забравил какво е оставил…
Черно бял щрих върху поема, „100% настроение“ започва като поредната миниатюра, която ще изпапаме, докато не разбираме, че миниатюрата сме ние.
Само такава мощ на поетичната мисъл и майсторство от върховна величина са способни да разтърсят и най-превъртелия “ego-trip”. Не можете да надвиете поемата с мислене, нито с его. С черно белите си очи, тя гледа право там, директно в центъра на човешката душа.
За финал ще кажа, че е много трудно да измисля пълноценен финал, тъй като истината е, че все още чувствам, че съм в повърхностните слоеве на поемата. Има още много дълбочина, накъдето подводницата на търсещия ум да се гмурка.
споделете във
авторски текст на
Юлиян Спасов
автор Юлиян Спасов
