Глад морѝ народа! Глад морѝ душата! Глад морѝ глада! В абстрактното средновековно време-пространство на филма Глад на Петър Крумов човешкото е заменено от животинското, мисълта от инстинктивното, а чувствата от най-елементарното измерение на сетивността, а именно дразнител – реакция.  Вътрешният свят на персонажите е двуизмерен. Те са или сити, или озверяли; или боси или с крадени обувки; или луди, или досадно скучни. Черно-бялата вселена на това забравено от бога „царство“ има по-скоро съновен, сюрреалистичен характер. Хората не се събират около общи идеи, истории или представи, а около надеждата за предстоящата супа. Разпадът е повсеместен, както в архитектурно, така и в морално отношение. Центърът на този микрокосмос е един деспот (Калин Арсов), който умира от скука, опеделя се като беден и както изглежда и двете не са лъжа. Всички останали са някакви полу-съзнателни мошеници, които реагират единствено на командите на въпросния деспот, а през останалото време мълчат като мулета. Някъде там се появява един шемет (Александър Тонев). Момче, което се опитва да продаде раница с рапани, които е намерил по-рано до някакъв мъртвец. За негово щастие очевидно никой не е стигал чак до морето и не знае нито как звучат вълните, нито какво става, когато доближиш рапан до ухото си. За негово нещастие, единственият, който е бил на морския бряг е Палачът (Николай Додов) и това хич не може да му помогне в емоционално ампутираната компания, в която попада. Момчето прави опит да се разбунтува срещу установените порядки, но дали ще надвие глада?



Смел и натуралистичен, филмът на Петър Крумов хвърля една история, която трудно може да се тълкува еднозначно. Абстрактно съновидение, антиутопия или пък саркастично иносказание. Действието търпи различни трактовки отвъд централната тема за глада, като една от основните задвижващи сили, както в биологично и психологическо, така и в социално отношение. В този ред на мисли зрителите са поканени да изтълкуват „смисъла“ спрямо собствените си усещания и разбирания. Спорно е дали стомасите или душите на персонажите са по-празни. Но колкото и далечно да изглежда времето, в което се развива сюжетът, по един косвен начин, илюстрираните обществена йерархия и отчуждение от хуманните човешки ценности напомнят на някои аспекти от нашето съвремие – класово разделение, експплоатация, несправедливост, невежество. Но като че ли всичко друго губи почва под краката си, губи оправдание, когато гладът надвие разума.



Стилистично филмът напомня на класическото монохромно нео-реалистично кино. Визията на персонажите ни отпраща към „Седмият печат“ на Бергман, а историята е като излязла от перото на Чосър. Независимо дали има такива съзнателни препратки или не, това не е в ущърб на лентата, а по-скоро е засвидетелстване на доброто старо кино, чийто прийоми периодично се материализират отново.