Четири години след началото на войната в Украйна ми се струва, че всеки от нас познава лично поне един украински бежанец, а може би вече почти всеки има поне един за приятел. Въпреки това годините пропаганда едва ли не успяха да свалят човешкия облик на цял един народ, ако и да е само в очите на голяма група, залитащи към изтока фейсбук воини. „Аз съм Денис“ на режисьора Орлин Милчев се явява необходим антидот към злобата и дебелокожието, които твърде често превземат обществения дискурс по темата за украинците, а и за „другите“ и „различните“ въобще.



             Филмът разказва за момче на 18-години, което трудно се адаптира към новия си живот в България, след като бяга с майка си от Украйна при нахлуването на руските танкове в родния му град. Като по учебник, стегнато, но без да изпада в заучени формули, в този документален портретен филм зрителят успява без проблем да добие представа за радостите, мъките и цялостната атмосфера в живота на Денис. Това е разказ, който с добре премерено темпо обхваща разнообразни моменти от ежедневието му и взаимоотношенията с неговите близки.



             Типичен за режисьора е реалистичният и изчистен почерк, но тук, повече от друг път, изразните средства и по-активното авторово присъствие са сведени до минимум: камерата е статична, диалозите са продължителни и непрекъснати, отсъства музика (а колко лесно щеше да е да сложим една тъжна цигулка). Този стил подкрепя един привидно рутинен визуален разказ. Между работата в склада, лекциите в университета, компютърните игри и обиколките по столичните улици, опитът за нормален живот бива в рязък контраст с интимния свят на Денис, преплел в своята тъкан война, болест и отчуждение. Именно в тази невъзможност за пълно сливане със скучната битийност, каквато е тя за мнозина, се крие централния конфликт.



             Парадоксално, титулният персонаж не е особено приказлив и трудно говори за себе си, което ме озадачи при първото гледане. Казах си, че може би по-сполучливо в такъв случай би било историята да се разкаже изцяло през думите на хората около Денис. Едва по-късно си дадох сметка, че точно тази плахост и несигурност у него носи един важен пласт на искреност към разказа. Как изобщо се говори за войната? С какви думи? Изречени по какъв начин? Как възприемаш и осмисляш войната през призмата на 18-годишно момче далеч от дома? Този последен въпрос става особено болезнен при многократните връщания към миналото, разказите за игри с приятели и спомените от родния град. Всичко това ни води към отговор с горчив привкус – детство, насила смачкано от нуждата за бързо порастване, както и справянето с последствията от тази разруха в реално време.



             Със сигурност тематиката е тежка и труднопристъпна, но дори за секунда филмът не се лишава от своята човечност, от непрестанните опити да опознае и да се доближи до чуждата история, колкото и „ръчкане“ да е необходимо. Именно в този стремеж към достигане до общочовешки чувства и проблеми се крие неговата сила. Благодарение на това „Аз съм Денис“ има емоционалния заряд да е не просто моментен подтик към емпатия, а пълнокръвен артефакт за живота на цяло едно поколение.