I don’t want to grow up разказва не просто за младите, а за интересна ниша на обществото – за младежите, които сега завършват философска специалност. Разказва за обувките, които вече им е време да сменят и колкото повече отлагат, толкова по-странно започват да стоят на фона на всички останали.

Този преход е почти невидим, неусетен и се откроява най-вече като се разнесат дежурните въпроси: „учиш ли, работиш ли“, защото тези въпроси са до болка познати на всеки един от нас. Те извикват дълбока струна – за смисъла на живота, за избора, за себереализацията. Хубавото е, че I don’t know grow up не ни оставя сами със струната ни, а той смело навлиза в дълбочината на отношенията и на реалността им, отразена към зрителя през приятелските и любовните отношения между компания приятели.

Тези въпроси се явяват нещо като разделителна линия между тях и всички останали, като даже тя минава и през самата компания – момичетата, които по един или друг начин градят и се движат напред и момчетата, които не знаят накъде да тръгнат. Интересен е въпросът кои са свободните – едните или другите и точно с този отговор филмът ни занимава.

Таванското прашасало и сумрачно помещение изиграва по-голяма роля отколкото си мислите. То олицетворява във философския смисъл трудния и суров „заобикалящ ги свят“.

Изпълнен с приятели, търсенията им (или примиренията им), музика, светлина, тавана живва, става уютен.

Това помещение обаче също така е и символ на началото – пепелта на вече заминалия си предишен живот, от която ще се появи нов живот, ново семейство. То е ядро на света на Ада, която развихря мечтите си и там вижда бъдеще, а не подтиснато настояще.

Тази история не е само за момчетата, на които им е трудно да пораснат, но и за порасналите момичетата, които търпеливо ги чакат. За напоени с житейски въпроси глави на момчетата се оказва по-трудно да намерят себе си в настоящето, защото са твърде обременени от миналото. За тях бъдещето е:

Филип Андреев успява да достигне един много естествен кино разказ, който не ни натоварва с ефекти, с излишна информация, а много напомня истинско събиране с приятели. Одимените помещения с разнасяща се китара, мирис на свещи и среднощни разговори ни пренасят в техния балон, в който се чувстват свободни да кажат каквото мислят, което неизказано загатва колко липсва тази свобода извън това помещение. Авторът без да налага собствената визия за нещата ни отваря деликатно и полето, в което отвъд екрана стигаме до естествените философски въпроси за живота.

Колко амбициозно и идеалистично звучи, нали? А всъщност, е това, което виждаме в I don’t want to grow up. Когато човек се търси е по-вероятно да се лашка между подобни „кутийки за мишки“ и връх Безбог, да потъне в необятността, да стане невидим за обществото, отколкото да се вживява като свободен човек.

Може би I don’t grow up наистина пита и отговаря на въпроса „съществува ли изобщо свободен човек“? Измежду размекнатите от бирата разговори между приятелите се прокрадва призрака на вечната идея за „свободата“. Ако мислите на Сартр звучат винаги актуално и мъдро, то това прави ли ги задължително живи? Те са просто частици текст в стари тежки книги.

А накрая, какво стана, оказва се, че не на връх Безбог е свободата, а там откъдето всичко започна - от любовта.