В своя забележителен I Know You from Somewhere, Andrew Fitzgerald срива със земята социалните мрежи и разкрива същността им на антисоциални. Измамният воал е дръпнат и изпод него лъсват механизмите, с които „човешките каталози” ни превръщат във вманиачени потребители на мнима слава и празно одобрение. Темите, които филмът засяга, са толкова много, че спокойно по тях може да се изпише цяла библиотека, а в проницателността си Андрю може да се мери с Charlie Brooker и неговите шедьоври в Black Mirror.



Сюжетът умело ни забавлява с историята на Катрийн (Angela Trimbur), която скоро след като започва да излиза с Даниел (Colin Woodlwell) установява, че новият ѝ възлюбен паралелно спи с най-добрата ѝ приятелка, Оливия. Последната е ходеща гротеска и, макар пътят към спасението на подобни типажи да е в безрезервната и търпелива любов, понякога на човек просто му се иска да ги фрасне с чук в лицето, след което да ги заключи в химическа тоалетна и да я запали[i]. Чрез нея имаме възможност да надникнем в ежедневието на всички онези, които изглеждат като да са „спечелили играта”; хора, превърнали живота си в безкрайно преследване на събития, подходящи за споделяне онлайн и генериращи хиляди харесвания. Тя е частен случай на орануса, устогъз[ii], който се храни с „лайкове” и, дефекирайки такива, поддържа движението на машината.

 

Когато симпатичната влогърка JavaOutlaw87 (Jaclyn Glenn) публикува манипулиран запис на скандала между Катрийн и Оливия, се задейства ефектът на доминото и героинята на Анджела Тримбур се превръща в един от най-мразените хора в интернет. Кутията на Пандора се отваря и от нея се задава фекалното цунами на мрежата. Няма някой, който да е правил грешката да чете коментари под новини или видеа и да не е бил събарян от него. Човек понякога се пита: кое е за предпочитане – евтината дезинформация на скъпоплатените тролове или полемиките на футболна тематика? Дори дядо ни Оруел едва ли си е представял по-ефективна цензура от тази: на привидната свобода на словото, която интернет ни дава. Кибер-ерата изведе контрола над мисълта на едно изцяло ново ниво. Сега вече за облечената в тъмносиньо полиция на мисълта не е нужно да прилага насилие. Всеки доброволно ѝ се подчинява и ѝ снася информация – така, че тя често да знае повече за нас, отколкото ние самите.

 

Със или без да го цели, Андрю Фитцджералд засяга темата за новата власт, т.нар. „анонимен авторитет”[iii]. Ако в Средновековието ролята на нравствен коректив са изпълнявали божието слово и властта на монарха, а през втората четвърт на двайсти век – бълнуванията на политическите лидери – днес това е „правилният”, „нормалният” начин на живот, пасивно насилствено налаган от мнозинството, скрепен със заплахата от остракизъм и опериращ чрез конформизма. Последният, на свой ред, е за пръв път в цялата човешка история числово изразим[iv] - благодарение на социалните мрежи, харесванията, споделянията, последователите и т.н.

 

Отчуждението на личността е още един от предадените по прекрасен начин в I Know you From Somewhere проблеми. Катрийн го обобщава с думите “fucked up”[v] когато говори за Оливия и тя е може би най-крещящият пример за алиенация, но редом с нея можем да поставим Даниел; интервюиращият, с когото се запознаваме в края на филма, а защо не и съмнителната активистка, чиято активност – повече или по-малко – намирисва на самоцел. Всички те са неспособни да влязат в нещо повече от съвсем повърхностен досег с човека насреща, със заобикалящия ги свят или с каузата, за която претендират, че се борят.

 

Спокойно можем да кажем за I Know You from Somewhere, че щеше да е тъжен ако не беше смешен. И обратно. Тъй или иначе, изобличаващият присмех е сред най-могъщите инструменти за борба и промяна. А Андрю Фитцджералд, изглежда, го е овладял до майсторство.

 





 

[i] Credits: Джордж Карлин;

[ii] Вж. Generation П на Виктор Пелевин;

[iii] По Ерих Фром

[iv] Вж. текста ми по темата: https://www.facebook.com/notes/ивайло-дончев/удушвачът-на-душевността/10154917071088405/

[v] Прецакан

 

 

споделете във