През 2012 година холандецът Bas Lansdorp, oсновател на Mars one, обявява публично проектът „Марс едно”, целящ да изпрати първите човешки заселници на Червената планета. Двеста хиляди души от цял свят се кандидатират, а три години по-късно от тях са останали шестстотин и шейсет финалисти. If I Die on Mars ни показва трима от тях – британският математик Райън, родената в Ирак Дина и Джеремиас от Мозамбик.

 

Обединени около една идея, за която се предполага, че трябва да е велика, героите споделят готовността си да умрат в космоса – някъде там, на 225 милиона километра от Земята. Да бъдат първите човеци там за тях би било привилегия – в името на която са готови да жертват всичко, което имат тук. А то – изглежда – не е чак толкова много. Райън разказва за липсващия в живота му баща; за това, че никога не е бил интимен с друго човешко същество; Дина – за миналото си в Ирак, за това как там е била третирана като вещ и за това, че нямала нужда от любов. Джеремиас, от друга страна, изглежда се радва на добра семейна среда, ала е разочарован от живота на Земята – войните, болестите и природните бедствия го карат да смята, че най-доброто, което може да се направи е да „рестартираме човечеството”, да поставим ново начало.

 

Прекрасно: но – що е ново начало?[i] И кой точно ще го поставя? Хора, които са деградирали до степен, че да твърдят, че „нямат нужда от любов”? Как точно преместването на друга планета ще реши проблемите, които произтичат от структурата на обществото ни, които са вкоренени дълбоко в културата ни и които продължават да се възпроизвеждат в продължение на векове? Този наивитет е сякаш основна черта в характера на всички поддръжници на самоцелния технически прогрес. Без значение дали става въпрос за астро-мечтатели, трансхуманисти, интернет-ентусиасти или комбинации между изброените, всички те гледат на технологиите като на панацея. Те могат да ви цитират числото Пи до деветдесетия знак след десетичната запетая; да изследват в детайли природни явления и да решават свръхсложни уравнения, но не и да решат въпроса на своето човешко съществуване.

 

Най-вероятно при един задълбочен психологически анализ на тримата герои ще „изскочат” доста любопитни неща. В самия край на филма Дина твърди, че да умре на Марс би било постижение. Противоречието в думите ѝ ще оставя на психоанализата и тук само ще се присъединя към изказаната секунди преди това констатация, че няма значение къде човек умира, а защо. Следвайки същата логика – няма значение къде човечеството ще продължи да съществува, а как. Не е нужно да си Нострадамус, за да направиш подобно прозрение. Понякога е достатъчно да не вярваш, че можеш да нахраниш душата си с цифри.