„Пътешествието“ е филм с малки мащаби, но амбициозни цели. През творчеството на италианския художник Фабризио ди Нардо се лутаме измежду различни въпроси за смисъла, но без да търсим или намираме конкретни отговори, а с основен интерес улавянето на чувство за необозримост на битието под краката и над главите ни.



    Филмът е изграден чрез контрасти: минало и бъдеще, старо и ново, земя и космос, реално и нереално. Това колажно наслагване на различни моменти и изображения на моменти придава усещане за липса на конкретни време и място, което работи особено добре за темата на филма. В целия този хаос и противоречие основен „гид“ ни се явява фигурата на артиста, портретирана като проводник между неназовимото и материалното. Макар и физически заснет само между няколко каменни стени, липсва усещане за клаустрофобия. Детайлният поглед върху картините на ди Нардо ни дава допълнителни хоризонти и усещане за пространство, а не служи просто като илюстративен елемент.



    Лесно би могъл да се сложи етикетът „претенциозен“ върху филма и движещият му персонаж. Въпросите са сложни, мисълта не винаги се следи лесно, а бързите темпове на разказа не винаги ти дават шанс да го „догониш“. Въпреки това намирам радост в идеята, че зрители с по-широко съзнание биха могли да допуснат до себе си тази по-абстрактна, но красива и пъстра представа за поглед върху света, и да се оставят тя да ги зарази, дори и само за малко.



    „Пътешествието“ не води зрителя на екскурзия в традиционния смисъл на думата, поемайки на бавен ход по предварително набелязан маршрут. Той по-скоро го кани да се пусне по течението на бурната река на живота, с всичките ръбести камъни под повърхността, но и с цялата му флуидност и грация.