Следва едно субективно ревю, защото откакто видях жълтия балон, това се превърна в един от любимите ми филми. Честно казано актьорската игра можеше и да е по-добра, но и така успява да предаде ефекта. За музиката също можете да се оплачете. Със сигурност някой някъде е можел да направи по-подходяща. Но бихте ли критикували нещо толкова гениално? Matt Cerven показва как човешкият дух не може да бъде унищожен. Затворена доживот, изолирана от всичко и всеки, натъпкана с лекарства до пълна загуба на разсъдък.  Понеже всичко е бяло не можете да осъзнаете колко подтискащо, депресиращо... не - смачкващо, е това. Отделете пет секунди да си се представите в такава ситуация. Само пет, защото може да ви дойде в повече. Това е реалността на момичето, в чийто свят попадаме. На нея не й е останало нищо. 



Но какво прави тя? Зяпа безмозъчно голата стена по цял ден? Съвсем не. Тя мечтае. Дори тези свръхдози наркотици не могат да отнемат мечтата й да бъде свободна (символиката на балона). Психологически в нея са останали само най-основните неща. Дори те трябва да се натрупват в продължение на 24 часа, за да могат да съберат достатъчно сила, че да се проявят. Гняв, тъга и щастие. Трите неща, които ни определят като хора. Забелязахте ли, че първите две са в баланс, докато жълтото е малко тук и там. Самата картина, която мацката рисува в главата си е произведение на изкуството. 



Имаше един момент, буквално момент - секунда или по-малко, върху който още мисля. Служителят, който й слага лекарствата - санитар ли е, медицинска сестра ли е - не знам. Когато излизаше от килията й (защото лудницата е както физически, така и психически затвор), той я погледна със съжаление. Поглеждайки към вратата обаче изражението му се промени коренно - сякаш се засрами, че е бил съпричастен. Тук ще отворя огромна тема за дискусия като кажа, че обществото ни изглежда като този тип. Просто си вършим работата, бавно и сигурно избутвайки човечеството към ръба. Цитатът на филма е "Има тънка линия между гениалност и лудост". Разсъждавайте върху това.