22мин

Черно куче

режисьор  Алекс Красимиров

След излизането си от затвора, Иван се сблъсква с празнотата в отчужденото си семейство и собствените си страхове.

Драма Експериментален България

„Черно куче“ ни показва как изглежда самотата на едно младо момче. Според теб откъде произтича това чувство за неразбраност при младите хора днес?

Не мога да говоря от името на всички млади хора, защото истината е, че дори аз невинаги разбирам връстниците си. Откакто се помня съм живял в големи градове като Париж и София, където животът тече изключително бързо. Всички сме постоянно заети, притиснати от ежедневни грижи и често работим просто за да се справим финансово. Когато голяма част от енергията ти отива в това да си платиш наема, сметките и да си осигуриш някаква стабилност - много лесно започваш да губиш връзка с хората около себе си.

 

Героят Иван, изигран от Денислав Маринчев, събирателен образ на определена младежка субкултура в България ли е? Вдъхновен ли е от действителна личност или е изцяло художествена конструкция?

Всъщност винаги съм избягвал да пиша персонажи като представители на едни социални категории или символи на дадена група. За мен най-интересните герои са тези, които не могат да бъдат сведени до едно определение. Затова и не тръгнах да правя портрет на определена младежка субкултура, а просто да проследя един човек в много конкретен момент от живота му.



Когато започнахме снимки се опитвах да разбера какво означава да излезеш от затвора на двайсет и няколко години и да се окажеш в свят, който е продължил напред без теб. Какво е чувството да се върнеш при хора, които обичаш, но вече не знаеш как да разговаряш с тях. Как изглежда човек, който е заобиколен от хора, но е изгубил връзката си с тях. Именно тези въпроси ме интересуваха много повече от всякакви социални определения.



Може би най-важното нещо, което си поставих като “правило” по време на работата ми с Денислав Маринчев, беше да подходим към Иван с максимална емпатия. Да не го съдим и да не го обясняваме. Да не го превръщаме нито в жертва, нито в герой, защото би могъл да се превърне в клише. Струва ми се, че в ежедневието много бързо подреждаме хората в категории и често губим способността да ги виждаме като различни от нас личности. Киното обаче има една много красива способност – да те накара да прекараш време с човек, когото иначе би подминал на улицата. В този ред на мисли, Иван се роди някъде между мен и Денислав. Чрез много семпла режисура и една много фина актьорска работа постепенно започнахме да откриваме човека зад "Черно куче". И колкото повече работехме върху него, толкова повече осъзнавахме, че носи нещо и от двама ни. Може би затова не го възприемам като представител на конкретна група млади хора, а като човек, в когото различни хора могат да разпознаят частица от себе си. И се надявам да сме успели с тази задача.

 

Каква реакция би се надявал да бъде предизвикана у зрител, който припознава себе си в образа на главния герой?

Помня, че след премиерата на „Черно куче“ на фестивала „Златна роза“ голяма група наши връстници намериха мен и Денислав в социалните мрежи и започнаха да ни пишат. Част от съобщенията бяха много неочаквани и останаха с мен дълго време. Едно момче ми беше написало нещо от сорта на: „Този филм може да премахне самочувствието на всеки, защото описва точно мен.“ Не знаех как да реагирам на това. От една страна беше комплимент, защото очевидно беше припознал себе си в Иван, а от друга страна ми стана тъжно. Не знам дали се надявам да предизвикам конкретна реакция. Винаги съм вярвал, че зрителят завършва филма по свой собствен начин и често разбира неща, които авторът дори не е осъзнавал, че е вложил. Киното е културен продукт, който вече не принадлежи на автора си, след като е заключил монтажа, но ако има нещо, на което се надявам, то е филмът да оставя поне малко надежда.



През по-голямата част от филма Иван се лута из София като „изоглавен“, както много точно ми каза бабата на приятелката ми след една прожекция, и много ми хареса това определение. Той непрекъснато търси нещо – смисъл, близост, посока, място, на което да принадлежи, но може би в края на деня осъзнава, че нещата, които всъщност търси, са много по-прости, отколкото е предполагал: едно момиче, което те обича достатъчно, за да ти изпее песен, докато те гали по главата, или възможността да седнеш на масата с родителите си и да изядеш една чиния боб с тях.



С възрастта все повече започвам да осъзнавам, че именно тези неща ни държат живи, и ще се опитвам да ги развивам в следващите си филми, ако изобщо имам шанса да снимам отново в скоро време.

Може би ако още някой зрител припознае себе си в Иван отново, бих се радвал да си тръгне от филма с усещането, че не само той се лута като изоглавен…

 

Филмът създава емоционална картина, в която зрителя може да се потопи, но остава много сюжетни въпросителни. Преднамерено ли е нишов в подхода си и смяташ ли, че подобно авторско кино рискува да загуби широката публика, за която такъв тип разказ е толкова актуален и същевременно труден за осмисляне?

Сюжетните въпросителни идват от това, че всъщност уважавам достатъчно публиката си и им имам доверие, че ще намерят отговорите, които търсят и ще превърнат филма в свой. Не искам да звуча критично, но киното, което съзнателно отговаря на всеки въпрос и втълпява на зрителя какво, как и кога да го разбере е меко казано киното, което най-малко ме вълнува като зрител. Не разбирам защо киното трябва непрекъснато да се преструва, че разполага с всички решения. Важно е да имаме доверие на себе си като автори, да подхождаме по-смело и експериментално с езика на киното и ако филмът е достатъчно честен - няма начин да не се разбере.



 

„Черно куче“ носи ли конкретно послание?

Би било жалко, ако го бях затворил само в едно конкретно послание. Надявам се всеки да е намерил своето.

 

Какво според теб трябва да бъде отношението между киноавтора и неговата публика? Има ли неписани закони за авторите, които определят актуалността на техните произведения? /[b]

Мисля, че най-важното нещо между киноавтора и публиката е взаимното уважение, както споменах по-рано. Авторът трябва да уважава зрителя достатъчно, за да не го подценява, а зрителят трябва да приеме, че авторът няма задължение да му даде готови отговори.

 

Колкото до актуалността, не вярвам особено в идеята, че трябва да гоним актуални теми. Струва ми се, че ако прекалено много мислим за това какво е актуално днес, има голям шанс след няколко години киното ни да изглежда като капсула на времето от конкретен период – както филмите, свързани с Covid например.

 

Много по-интересни са филмите, които успяват да уловят нещо съществено за обществото, в което са създадени. Мога да дам пример с „La Haine“. Това е филм, направен преди повече от трийсет години, но когато гледам новините от Франция днес, голяма част от проблемите, за които говори, продължават да съществуват. Гневът все още е там. Социалното напрежение все още е там. Чувството, че част от хората са изоставени от обществото, също е там…

 

И всъщност, колкото повече мисля за това, толкова повече си давам сметка, че дори тези филми в крайна сметка говорят за най-простите неща; за приятелството, принадлежността, страха, любовта и смъртта... Просто ги разглеждат през конкретен контекст и конкретно общество.

Не знам дали има неписани закони за авторите. Авторското кино няма конкретни правила и може би точно затова е толкова трудно.

 

[b]Смяташ ли, че съвременното българско късометражно кино е достатъчно смело в избора на теми, които поставя пред зрителите? Разнообразно ли е по отношение на художествените си качества?

Смятам, че все още сме сравнително плахи както в избора на теми, така и в начина, по който ги разказваме, особено ако сравним българското късо кино с това, което се прави по света. Разбира се, има изключения, но като цяло мисля, че все още рядко си позволяваме истински риск и бунт.

 

Понякога имам чувството, че прекарваме повече време в мислене къде би могъл да бъде селектиран един филм, отколкото в мислене как да стане възможно най- добър. Разбирам откъде идва това - средата е малка, възможностите са ограничени и фестивалите често изглеждат като единствения начин да бъдеш забелязан, но



когато започнеш да правиш филм с идеята как да влезе в Локарно, Берлин или Кан, вместо с идеята да изкараш нещо от себе си, обикновено се получава най-лошият възможен сценарий - нито филмът е добър, нито влиза в Локарно.

 

Мисля, че имаме потенциал за много по-смело късо кино, но трябва да действаме по-бунтарски и да не следваме разни правила, защото според мен няма такива, особено в късото кино.