Петя Малешевска за най-новия си филм
Петя Малешевска за най-новия си филм
Петя Малешевска е български филмов режисьор и сценарист, родена през 2001 г. в Благоевград. През 2024 г. завършва „Филмова и телевизионна режисура“ в НАТФИЗ „Кръстьо Сарафов“. Студентската ѝ работа обхваща документални филми, реклами, музикални клипове и риалити формати, като се фокусира върху черната комедия и истории за семейство, абсурд и човешки взаимоотношения.
автор Иван ВраминС режисьорката си говорим за дипломния ѝ късометражен филм „Погребението“, който отразява интереса ѝ към балканския селски живот, хумора и емоционалната комплексност на човешката душевност.
Прожекция и среща с автора за дискусия ще се състои на 14 януари от 19:00ч в Cafe Synthesis
Една от водещите линии във филма Ви е сблъсъкът между селото и града. Дали тази пропаст е преодолима отвъд хумора?
Смятам, че пропастта е преодолима, но не чрез отричане, а чрез приемане. Хуморът във филма е инструмент, с който омекотявам този сблъсък и го правя по-достъпен. Зад смеха обаче стои реален въпрос за корените, принадлежността и нуждата да не забравяме откъде идваме, независимо къде живеем.
Неизбежна е асоциацията на „Погребението“ с филмите на Емир Кустурица. Дали част от вдъхновението за филма не е почерпено оттам? Откъде дойде идеята?
Да, Кустурица със сигурност е сред вдъхновенията ми, най-вече с начина, по който съчетава трагичното и комичното. Идеята за филма обаче тръгна от реална история, която съм чувала от родителите си – за селско погребение и телефон в ковчег. Оттам започнахме да си задаваме въпроса: какво ще стане, ако превърнем едно погребение в сцена на абсурдни ситуации?
Мислите ли, че тази история може да бъде разказана в пълнометражна форма?
Не. За мен „Погребението“ е история, която работи най-силно в късометражна форма. Концентрацията на абсурда, ритъмът и енергията на разказа изискват стегнатост и ясно фокусиране. В по-дълъг формат филмът би загубил от своята интензивност и усещането за непрекъснат хаос, което е ключово за въздействието му. Късометражното кино ми позволи да кажа точно толкова, колкото е нужно – нито повече, нито по-малко.
Сложен ли беше кастингът и как стигнахте до именно тези актьори?
Кастингът беше предизвикателен, защото филмът изискваше актьори с много точен баланс между комедия и драматизъм. Работихме внимателно и търсихме хора, които не просто да изиграят ролите, а да внесат човечност и естественост. За мен беше важно и доверието между режисьор и актьор.
Как конфликтът между двете сестри ни учи за значението на семейните ценности?
Конфликтът между тях показва колко лесно е да се отчуждим, когато не общуваме. Но и колко важно е, че семейството остава последното място, където можем да бъдем истински себе си. Филмът не дава морални поуки, а по-скоро напомня, че прошката и разбирането са избор.
Подготвяте ли някой следващ филм в момента?
Не работя по нищо официално, но никога не казвам „не“ на вдъхновението.
Можете ли да ни кажете три филма, които според вас са задължителни за съвременния зрител?
„Black Cat, White Cat“ (Черна котка, бял котарак) на Емир Кустурица - заради неподражаемия балкански абсурд, свободата на разказа и жизнеността, с която превръща хаоса в празник.
„Fear“ (Страх) на Ивайло Христов - дълбоко човешки поглед към самотата, страха и нуждата от близост.
„Carbide“ (Карбид) Йосип Жуван - нюансиран разказ за детството, семейните вражди и социалните отношения с художествен поглед относно влиянието на конфликтите между възрастните върху децата.
Какво е да си филмов режисьор в България?
Да си режисьор в България е предизвикателство, но и огромна отговорност. Работиш с ограничени ресурси, но с много талантливи и отдадени хора. Това те учи да бъдеш изобретателен, честен и упорит – качества, които вярвам, че са безценни за всеки автор.
