Разговор с режисьора Тома Вашаров за новия му филм „Премиерата“
Разговор с режисьора Тома Вашаров за новия му филм „Премиерата“
Тома Вашаров, режисьор на "На червено" и продуцент на "Как да надебелеем здравословно". И двата филма с над 100 фестивални номинации и награди. На 15 Май ще представи най-новия си филм "Премиерата" в Cine Grand.
автор Иван ВраминПремиерата е филм за суетата, тщеславието и лицемерието, с които са пропити кино-средите. Може би история, почерпена от действителни събития или?
Да, може да се каже, че ‘Премиерата’ е базирана на истински събития. От една страна, това са епизоди от кариерата ми на филмов монтажист. От друга страна, са лични преживявия със собствения ми баща.
В основния замисъл на филма няма намерение да се сочи с пръст към българското кино. Във филма няма никакви сто процентови съвпадения с действителни лица. По-скоро е мотивиран от такива. Основната ни цел беше да разкажем за моралната самозабрава, която е присъща за съвременното общество не само в киното, но и в много други кътчета на обществото у нас и по света. За двуличието в нашата същност или за гъвкавите способности на разума ни да бяга от горчивата истина в името на това да се чувстваме като победители. В по-общ план желанието ни беше да засегнем темата за отчуждението в днешния човек към човечеството. Или за пренасочването на всички ценности, грижливо изградени в историята на човешката цивилизация от Ренесанса и Романтизма навсякъде другаде, но не и към човека. Например към кучетата и котките, които кастрираме, затваряме в домовете си и заставяме да ходят по нужда, когато ние решим, пък след това ги публикуваме в TikTok с много нежност и любов, за да направим добро впечатление или да изкараме някой лев от гледания и лайкове. И ако някой посмее да ни критикува, той е просто хейтър, на когото не бива да се обръща внимание.
Внушенията във филма са постигнати на много нива, но това, което много ми допада е използването на действителни личности, в това число и Вие, които сякаш играят себе си. Интересно ми е дали това е филм, който отправя критика или е по-скоро самоирония?
За пръв път играя сам във свой филм, но в интерес на истината не играя себе си, а по-скоро се опитах да имитирам поведението на въображаем столичен колега от кино-средите, който се отнася към всичко с модерно-вулгарно пренебрежение като инжектира откровени псувни измежду ироничните си свръх-напънати и осеяни с всевъзможни сложни термини изказвания, което го кара да се чувства преуспял. Дано да ми се е получило. Предприех този ход с цел пестене на средства, тъй като разполагахме с по-нисък бюджет от необходимия. Ще използвам възможността да благодаря тук на актрисата Ангелина Славова, която цяла нощ беше с нас и игра във филма без възнаграждение, както и на колегата Никола Паланков (Чочо), който освен, че беше прекрасен първи асистент режисьор, успя да изиграе допълнително почти две роли, напълно безвъзмездно и се справи повече от чудесно.
Режисьорът във филма заявява, че никога не гледа премиерите на филмите си. Ами Вие?
Аз присъствам в киното на премиерите си, но не гледам филма, а наблюдавам публиката. Според мен това е най-голямата награда за един автор - да наблюдава реакцията на хората. Това е единственият момент, когато ние авторите на филми от тези географски ширини получаваме някакво възмедие за тежкия труд и себеотрицание, коѝто полагаме за да покажем най-безсрамно на хората парченца от душите си. Не мога да си позволя да пропусна този вълшебен момент, надвишаващ в пъти удоволствието получено от оргазъм.
Във филма това поведение на героя е взаимствано от други колеги, които имат други усещания, коѝто честно казано не познавам.
Отношенията между бащата и сина, които на пръв поглед се развиват в периферията на историята, всъщност са самото ядро на филма. Защо за един режисьор би било по-важно да обърне внимание на гостите на премиерата си, отколкото на родния си баща, който дори не е поканен на събитието?
Както вече споменах в този разговор, сюжетът баща-син е мотивиран от моите лични отношения със собствения ми баща, с когото по принцип не бяхме особено близки. Той употребяваше често алкохол и когото го поканих на премиерата на На Червено, той дойде пиян, с две пияни кикотещи се жени, а аз се срамувах и се притеснявах по време на прожекцията някой да не направи някакъв гаф. Години след тази ситуация, когато го гледах в очите, легнал безпомощен в ковчега, започнах да се срамувам от себе си, за това че не направих нищо в посока на това да станем по-близки и да създам атмосфера, в която да се усетим като баща и син. А можех. Разбира се, за целите на повествованието в сценария този сюжет от моя живот се изкриви и промени, но все пак същественото остана - моето съжаление, че се срамувах от баща си в името на моите възвишени творчески въжделения, да разказвам за собствените си глупости, коѝто хората евентуално ще видят и най-вероятно съвсем скоро ще забравят завинаги.
Във „Премиерата“ се озоваваме на първата прожекция на един филм, който се казва „Дълбоко в душата“. Защо се казва именно така? Първоначално ми се стори като саркастична закачка, но като че ли има и нещо повече от това?
Саркастична закачка, в която се надявам да има нещо повече. Някъде там, в “дълбокото на моята душа” се мъдри детството и развитието ми в периода, в който живеех с родителите си. По някакъв начин чувствам, че имам уклон към това да разказвам във филмите си за тях. Забелязал съм, че и с други колеги е същото. Тук точно се крие големият парадокс - да разказваш на обществото за родителя си, пък едновременно с това да се срамуваш от него. Как е възможно аз самият да имам такива усещания? Аз - големият хуманист, който кокетно разкрива душицата си пред хората…
Именно това е голямото морално падение, което се опитвам да иронизирам в този филм. Защото го считам за универсално и много характерно за съвременното общество.
Актьорите Стефан Денолюбов, Стефан Мавродиев и Нено Койнарски чудесно си взаимодействат на екрана и правят страхотни и убедителни роли. Как се спряхте именно на тях?
Тук трябва да натъртя и наблегна особено, че кастингът беше проведен онлайн през Вайбър с най-добрата след най-добрите кастинг-режисьори - Йоана Илиева. Тя ми предложи гореспоменатите имена, за което съм ѝ безкрайно благодарен.
