През 2013 година Атанас Куцев пътува до Катманду като част от програмата „Европейска доброволческа служба”. По онова време той тъкмо е завършил ФЖМК и е на едва двайсет и три години. Щом се връща – организира фотоизложба, издава книга – „Между Нирвана и Самсара”, и събира заснетия видео материал в онова, което впоследствие нарича „Истинско щастие”.

 

Причината да избере това име за филма е неподправеното детско щастие, което го посреща в манастира край Катманду – такова, каквото досега не е виждал. Ала не то е темата на филма му. Тя е по-скоро „животът в едно училище за будистки монаси”. Щастието е фон, на който се развива действието и който младият режисьор хербаризира върху лентата: то е в крикета, играта на „Не се сърди, човече”, дребните лакомства и подскачането пред камерата на баткото-чужденец. Тяхната радост от това да ритат спукана топка на двора не може да се сравни с нищо тук, където връстниците на бъдещите монаси разполагат с всевъзможни притежания.

 

Това наблюдение на Атанас Куцев се разгръща в „Истинско щастие” не само на визуален език; за него ни разказва и Моника, негова приятелка и учител по английски език: децата там нямат играчки, липсва им дори понятие за пуканки и кино, но „поне са щастливи”. Някой би попитал: какво повече от това? И как нашите пуканки в огромни картонени чаши, филми за супергерои-отмъстители и въобще изкуствено насадени от рекламната индустрия желания ще променят живота на децата в Непал? Не минаваше ли пътят към сатори[i] през пълното освобождаване от желанията ни – пък били те и желания за по-добра материална база в училище, що останало за пуканки и DVD-та на Марвъл?

 

Изведнъж идваме ние, водени от човеколюбиви подбуди. Потресени сме от бедността, мизерията и лошите хигиенни условия. Опитваме се да подобрим качеството на живот на хора… които едновременно с това виждаме като по-щастливи от нас?! Искаме да подменим спуканата топка със здрава, без да си даваме сметка, че въпросът въобще не е в топката и състоянието ѝ, а в процеса на нейното ритане. Дали без да съзнаваме не се превръщаме в мисионери на вещоманията в един резерват на любовта към живота?

 

Ето как, документирайки на пръв поглед ежедневни проблеми, пред които е изправена една образователна институция в Непал, „Истинско щастие” ни оставя да се лутаме в лабиринт от въпроси. Непретенциозният студентски филм ни дава шах. Докарва ни до състояние, сходно на онова, в което неопитните адепти на будизма напразно търсят смисъла в коана[ii]. А, както е казал един човек, който няма много общо с будизма – „Не мисля, че изкуството трябва да дава отговори. Изкуството трябва да е въпросителна”[iii]. И така, можем ли да чуем звука от пляскането с една ръка?