Филмът започва още преди да е започнал – със заглавието си „Иван“. Ако една история не се опитва да оригиналничи в заглавието, а просто се озаглави с името на основния си герой, това или ще лъха на безидейност, или този герой ще се очаква да е нещо уау.

Иван в крайна сметка е един обикновен герой с необикновена история. Този фин баланс на съотношение между герой и история е труден, но и доказано много ефективен начин да увлече зрителя и да го свърже пълноценно с героя. Киното по начало изгражда рефлекс у зрителя, че е прозорец към необикновен свят, в който той може да избяга от обикновения реален свят, което неусетно поставя зрителя в позицията на „обикновения“. В този смисъл ако супер героите бяха интересни през миналия век, то сега е обратното – най-интересни са героите, които максимално се доближават до „обикновените“ хора, защото те са реални (съответно важни), другото е фикция. Точно в този момент зрителят спира да гледа на героя като нещо далечно и недостижимо, той ментално се слива с героя и започва да се чувства  във света на героя. От това произтичат много ефекти по-нататък. Един от тях например е, че зрителя припознава случващото се на героя като нещо, което се случва и на него и това се явява трик да убеди зрителя не просто да повярва, а да потъне в необикновения сюжет, който му се поднася.

Иван Бърнев, вече, е нещо друго. Той е необикновен. Откъм качества на актьорското присъствие, Иван Бърнев не просто се справя блестящо, а създава впечатление, че всичко – история, филм, интериора дори, е напаснато точно като за него.

Леко шизоидната атмосфера на историята, произтича от една много наглед безобидна и семпла действителна история, в която Етгар седнал в кафене и друг посетител, очакващ непознат човек за среща се припознава в него. Етгар решил, че няма нужда да казва истината и се пуснал по течението на срещата. Това, казва той, го вдъхновило да напише разказа „Бодро начало“, по чийто мотиви е написан и сценария на „Иван“. Просто, но толкова ефектно.

Очевидно, много. Изборът на точно този разказ за екранизация е проява на известна смелост. Има само едно нещо в киното, което е по-трудно за постигане от хумора и това е добрия хумор. Също така, едно е собствена идея, друго е заснемане на филм по  литературно произведение на световно известен автор. Критериите, които то поставя са много високо и само много добре подготвен разказвач може да си позволи да създаде кино, което дa не ги компрометира.

В този смисъл, откъдето и да погледнем „Иван“ виждаме детайли, ниши, психологически пластове, консистентна история. „Иван“ е и дизайнерски филм - усеща се внимателен подбор на локации, на цветове, на естетически съчетания. „Иван“ има и забележителен монтаж - личи внимание и изпипване във всяка преливка, смяна на план. Това е филм, който създава рядкото чувство всичко да си е на мястото. Гледа се лесно, но се преживява дълбоко.

Психологическите измерения на „Иван“ могат да бъдат обект на цял отделен анализ, затова ще се спра само на едно от тях. Иван (или все още Антон, Росен, Стоян, Мартин, Виктор) в една конкретна сцена окачествява живота си като:

В това си състояние, протагонистът открива свобода и неподправена тръпка в това да се намесва анонимно в чужди дела и да влиза в ролите на непознати. Да живее за момент чужд живот. Това безметежие обаче си има цена, която рано или късно, под една или друга форма ще трябва да се плати.

Тръпката на новото начало. Какво по-хубаво от това. Тази „огромна буца“ намира начин да изтече в небитието и с този си завършек „Иван“ не просто ни разказва история, вървяща по тънкия ръб между хумора и драмата, но и вдъхновява. Всеки един ден, всеки от нас има причини да започне нещо „на чисто“ и намирам този филм за много оригинален начин да ни напомни именно това – силата на новото начало.