Комерсиално, повърхностно, занимателно кино се среща по път и над път, но истинско, поетично, красиво съчетание на музикален аранжимент с изящни кадри е рядък феномен. „Как да надебелеем здравословно" (реж. Кеворк Асланян, 2015) поставя на преден план носталгията към недалечното минало, критиката към болните амбиции на съременното общество и стремежа към личното себеизграждане. Тези характеристики са само малка част от огромен айсберг, плаващ в море от тъга, любов и страхове. Чрез тях авторът въвлича своята аудитория в необикновено кинематографично приключение. Един непознат свят със собствени физични и социални закони се превръща в затвор за слаботелесния Константин (Ованес Торосян). Той е притиснат до стената поради невъзможността си да бъде като останалите и всячески опитва да се измъкне от така наречената „зона на комфорт“. Досегашният монтажист на кино ленти, като „Дзифт" (реж. Явор Гърдев, 2008), „Стъпки в пясъка" (реж. Ивайло Христов, 2009), „Подслон" (реж. Драгомир Шолев, 2010), застава на режисьорския стол за първи път. Асланян създава шедьовър, който комбинира в себе си внимателно премислена сценография, хитро представени специални ефекти и майсторски използвани монтажни техники.

 

Още при началните кадри на облаци забелязваме една красива символика и усещаме скрито желание за свобода. Искаме да се отърсим от земното и просто да полетим. Няколко секунди по-късно умелата употреба на близки и далечни планове, меланхоличната цветова палитра и харизматично-обраната актьорска игра моментално ни разубеждават от първичния ни стремеж към безтегловност. Вместо да пречупи бариерите, причиняващи вътрешно разединение и отчуждение, нашето желание би могло да ни отведе към сигурна смърт. Присъствието на импресионистични мотиви, комбинирани с минимална употреба на реквизит и терен, има силно емоционално въздействие у всеки зрител. Липсата на диалози създава усещане за още по-истинско визуално изкуство, което

не казва, а показва. Финалът на сцената разкрива, че случилото се е сън – спомен от миналото, който разяжда бащата на Константин отвътре. Макар и клише, този похват  осигурява важна информация за душевното състояние на главните герои и дава на зрителите един мистериозен, хипнотизиращ и тъжен opening hook.

 

Вдъхновена от „Фарс или никога вече самота" на Кърт Вонегът, историята се развива около невъзможната любов между слабо момче и пълно момиче. Пречката е гравитацията или по-скорo липсата на такава. Целта е пробуждане от монотонността, отърсване от предрасъдъците и промяна към по-истинско съществуване. Гореспоменатото е умело представено чрез езика на киното – един от малкото български филми, в които по-важно е да гледаш, вместо да слушаш. Измежду многобройните препратки към добре забравеното минало често се забелязва употребата на one-point perspective – стилистичен избор фигуриращ в много от работите на Кубрик и Андерсън. Той създава иронично чувство за перфектен свят, докато хаос цари в главите на хората. Повечето сцени са статични и театрални. Този похват е подходящ за историята, защото позволява на публиката да обърне внимание на малките детайли във всяка една сцена.

 

Две от темите на филма взаимно си противоречат. Въпреки че действието се развива в бъдещето, сценографията ни връща назад в социалистическа България. Виждаме стар телевизор, овехтял хладилник, пердета като в жилището на баба и дядо, дрехи демоде и сиви панелки. По този начин филмът е не просто поредната късометражка, която гледаме преди заспиване, а се запечатва в главите ни за дълъг период от време. Режисьорът избягва сложни преходи от една сцена в друга, използвайки предимно straight cuts. По този начин фокусът остава върху развитието на персонажите, а монтажът е почти незабелязан.

 

Произведението на Асланян те кара да мечтаеш, да обичаш, но най-вече да се замислиш какво желаеш най-силно...