Сещате ли се за версията на „Ромео и Жулиета” с Леонардо ди Каприо от 1996 г.? Тя бе модерен прочит на Шекспировата драма, в който вместо боеве с шпаги, по улиците на Верона се водеха престрелки. Аналогично, за „Къщата” на Яна Титова може да се мисли като за базиран на „Да се завърнеш в бащината къща” на Димчо Дебелянов. Разбира се, това е чиста спекулация, доколкото за това липсват каквито и да е индикации от страна на авторката. Ала невъзможното завръщане в дома, тихата нощ и – бих казал – архетипът на старата майка (била тя и баба в случая с „Къщата”) – присъстват и в двете творби.

 

Друг устойчив мотив е този на синът (внукът), напуснал дома, за да търси късмета си. „Порастват и отлитат”, казва героинята на Нели Толева. Ала порасналият на години и летящ в контекста на социалната и икономическа йерархия протагонист далеч не се чувства така – той е по-скоро катастрофирал. В осъзнаването на това е, струва ми се, най-голямото достойнство на „Къщата” – виждаме, че дори един сенчест бизнесмен, който традиционно бихме били склонни да етикираме като „мутра”, не е загубил напълно човешкото в себе си.

 

Това едва ли щеше да е възможно без играта на Асен Блатечки. Той влиза в ролята на разкайващ се за миналото си, успешен бизнесмен на средна възраст, сякаш цял живот е управлявал престъпна империя. Говорейки за актьорската игра – не бихме могли да подминем избора на Ивайло Ангелов за ролята на младия Виктор. Визуалната прилика между него и по-опитния му колега трудно може да остане незабелязана.

 

Освен с добър кастинг, „Къщата” може да се похвали и с подбора си на локации и реквизит: виждаме чалготека, в каквато почти всеки българин е бил поне веднъж през живота си; на нейната шумна, потна и задимена атмосфера изпъква родната къща – тиха, притъмнена, с двор и пейка; блясъкът на танцьорките и напомаденото срещу едноцветната и може би траурна дреха на възрастната жена; емблематичният деветдесетарски Мерцедес на дилъра и лъскавият джип – които освен да свидетелстват за социален статус, тук действат и като машини на времето.

 

В този ред на мисли, елегантно постигнати са скоковете между минало и настояще. Ретроспекцията е както разказ за личната история на Виктор, така и историческа справка, препращаща към недалечното минало. Хубавото в случая е, че това става без осъдителност и морализаторско размахване на пръст. Напротив, поглеждайки в миналото на героя – за зрителя става доста лесно да разбере как залитането в грешната посока е твърде често въпрос на само няколко избора, взети на доста ранен и често неосъзнат етап от живота на човек.

 

Тъкмо способността да бъде показан света не в черно-белия спектър, а във всичките му цветове, е една отличителна характеристика на добрите разказвачи на истории.