Какво е общото между Romeo y Julieta и Montecristo? Освен че са сред най-известните измислени герои, това са и едни от най-добрите марки пури в света. Както разбираме от The Reader, връзката между литература и тютюн (ха-ха) се оказва доста по-тясна, отколкото бихме предположили.

 

Няма да си кривя душата: от всички места на света, в които човек може да заснеме филм, фабрика за пури звучи сравнително обезкуражаващо. Та какво интересно може да има в това нископлатени кубински работници да прекарват през ръцете си стотици листа тютюн, за да може след това някой руски олигарх да пуфти на яхта на Далматинското крайбрежие? Нищо – като изключим очевидния контраст, но такива филми вече сме гледали много. В най-добрия случай бихме се изумили от сръчността, с която тези работници се справят с една и съща задача трицифрен брой пъти на ден. Има нещо, предизвикващо възхита в това – както с дюнерджиите от централната улица в Пловдив. Само дето едната пура струва четири лева, а другата – седемдесет.

 

Юлия Пискулийска обаче успява да разрови баналното, за да извади от него трюфела. И той идва във вида на история за институцията на лектора (читателя, четеца), зародила се през 60-те години на 19-ти век в Куба. Накратко – поради естеството на извършваните от работниците във фабриките за пури скучни и повторяеми задачи – заети са техните ръце и очи, но не и ум. Името на може би първия човек, на когото хрумва да им чете вестници и книги докато работят, за да остава умът им свеж, е Saturnino Martinez. Той поставя началото на традиция, съществуваща до днес.

 

В началото ролята на лектор се изпълнявала само от мъже. Това били редови работници, които се сменяли на половин час, а останалите им плащали малка част от надника си, за да компенсират времето, в което четат и не заработват. Към края на 19-ти век длъжността е вече професионална, като най-често я заемат хора с професионален опит в образованието.

 

Gricel Valdés-Lombillo, главната героиня в The Reader, е бивша учителка и има около 30 години опит като четец. Режисьорката не спира до това да ни я покаже като просто изпълняваща въпросната функция. Виждаме, че Грисел има особен статус – не толкова или поне не само от бижутата, с които е накичена, доколкото едва ли от тях може да се съди за особена заможност[i], а по-скоро от уважението и вниманието, с които се ползва сред колегите си. Атмосферата във фабриката е приятелска, неформална, по южняшки топла и по нищо не личи това да е нагласено, за да бъде заснето. Усмивките, които виждаме на лицата са истински, не рекламни.

 

Без да се натрапва и да размахва пръст, с края на филма си Юлия Пискулийска повдига въпрос за бъдещето на този културен феномен. Все повече са фабриките, които предпочитат да заместят четеца с радио или телевизор. Защо да плащаме заплата на някой, който се измаря и допуска лапсуси, когато можем да поставим на негово място говореща кутия? Финансовата ефективност срещу човешката връзка. Кое е по-ценно можем да прочетем в лицето на онази работничка с дълга руса коса и картонена чаша за кафе, слушаща разказа на Грисел за ползите от консумацията на лук.

 

А и, простете, но – кубински пролетарии с потници и прически, вдъхновени от Кристиано Роналдо, които слушат за Албрехт Дюрер... това е злато!