Филмът “Езеро” е екологична притча от анимационния проект “No comment” на Вера Донева, който с много хумор, но и с плашеща точност разглежда темата за човешкото безхаберие. Още в първия кадър се запознаваме с двата свята, между които ще се движи филмът. Брегът е осеян с боклук, но той не изглежда като нещо необичайно. Просто е част от пейзажа. Сред птиците, жабите и живота наоколо, всичко изглежда спокойно. Същото важи и за героите. Баща и син, дошли за своя улов. Те се държат грубо, комично, като абсолютни карикатури, но същевременно изглеждат като естествена част от този пейзаж. Не приличат на злодеи. По-лошо. Те са просто „класици“. Действията им са толкова естествени и привични, че изобщо не подлежат на размисъл.

 

              Едно леко намигване и започва весела, пакостлива музика, която ни разкрива дъно, тънещо в още боклук. Там рибите отказват да дадат каквото и да е на човека и вместо това кроят своя пъклен план. С това контрастът между двата свята постепенно става все по-силен. Човекът е дошъл за собственото си удоволствие и нужди, а под повърхността се случват неподозирани неща. Игривата музика и визуалният стил превръщат ситуацията в абсурдна игра. Филмът не ни кани да гледаме на случващото се като на трагедия, а го прави комедийно, от което поведението на героите изглежда още по-нелепо.

 

              Един от любимите ми детайли е моментът, в който плувката се размърдва. Рибарят веднага се оживява, очите му се разширяват от вълнение и за няколко мига буквално се  превръщат в риби. Той вече предвкусва улова, а чрез тази визуална закачка се вижда колко еднопосочно е вниманието му. То е изцяло погълнато от това, което иска да получи, докато светът около него остава невидим. Но веднага следва обратът. Боклукът оживява и се обръща срещу създателя си, почти по Франкенщайнски. Това е ясна алегория на резултата от действията, които човекът отказва да види. Природата иронично се изправя срещу него. За последно го виждаме да бяга в паника, вече неспособен да се държи така, сякаш случващото се няма нищо общо с него.

 

              След бурята езерото отново е бистро и синьо, а рибите ликуват. Това би могъл да бъде естественият край на историята. Класически мит, в който светът възстановява своето равновесие. Но остават няколко недовършени сюжетни линии. Момчето например почти няма друга роля, освен просто да присъства физически. През целия филм наблюдаваме неговото безразличие. Ами цветът? Той също работи успоредно като самостоятелен герой. Филмът използва скромна палитра от сиво, синьо, бяло и червено. Червените акценти привличат погледа и се превръщат във визуално предупреждение за това, което предстои. В киното цветът често може да работи като указател, който насочва вниманието ни към определен детайл. И тук червеното чака своя момент.

 

              Този момент идва на самия финал. След всичко случило се момчето извършва жеста, който оставя и рибите, и зрителя безмълвни. То се пооглежда, може би за свидетели, и с абсолютна лекота захвърля яркочервеното кенче, след което просто продължава по пътя си, докато отпадъкът потъва бавно към дъното. Момчето функционира като метафора на самото безразличие. Присъства през целия филм и накрая потвърждава с едно движение, че нищо не се е променило. А жестът е толкова ежедневен, че става страшен. Бащата е активният причинител, а детето пасивният наследник на това поведение. То не е просто свидетел на случващото се. В края самото то повтаря същия модел, който е видяло като нещо напълно естествено.

 

              И докато в ступор гледаме кенчето, фокусът, който сме имали през целия филм, постепенно се измества от замърсената природа към самото човешко поведение, което е коренът на проблема. То е и онова, с което започва филмът. Така се затваря една перфектна смислова рамка. Все пак след всичко, което сме видели, след чудовището на човешкото безхаберие, момчето би трябвало да има достатъчно информация. Въпреки това историята започва отначало. "No comment"!

И наистина.