Н а първо гледане… Ако се съгласим с Робърт Маккий, че сюжетът на една история може да се раздели на класически, минимален и анти (без сюжет), то The Clockmakers  веднага би попаднал в определението безсюжетно, експериментално и абстрактно кино.



Кино, което въздейства сетивно и емоционално, което рискува да изгуби масовата публика с това, че не предлага логика и структуриране на събития, герои и случки. Но пък печели възхищението и признанието, а защо не и любовта, на всички тези останали докрай и отдали се на експеримента. Защото може би това кино е като поезията. Спомням си една фраза на Латинка Златна, българска поетеса, която казва, че всеки писател в душата си копнее да бъде поет, е, сега, гледайки този къс филм, си мисля да не би пък и всеки режисьор да копнее да бъде визуален поет?



На второ гледане обаче, след около 3 дни, отново изпадам в този ТРИП – пътешествие сред скачащи хора, като на батут, но не атлети, а обикновени пичове. Те скачат и падат, сред невероятен атмосферен дъжд от звуков дизайн, който преминава в музика, която преминава в звук и накрая - в тишина.

 

Киното е медия, която е създадена за огромен екран и тъмна зала. И сега си представям, че съм в кино, гледайки the Clockmakers… Е, тогава трипът щеше да е нечовешки, векторната двуизмерна анимация с три цвята - черно, бяло и червено - щеше да програмира идеята си безкомпромисно в моя ум.



Гледам го за трети път и ето идеята е пред очите ми. Филмът не е абстрактен и антисюжетен, а напротив – оказва се класическа история за битката на човешкия ум с времето. Не съществува друго животно на планетата освен човека с идея и понятие за време. Та хората скачат, множат се, изчезват, но часовникът неспирно тик-така, накрая тръгва назад, но безУМорното скачане продължава. До момента, в който всички хора изчезват и стрелката едвам спира, но уви преди да забави и спре, се появява черен екран с надписите на екипа.



А защо ли?



P.s. Ако решите да го гледате като мен за четвърти път, затворете очи и само слушайте.