Ако съществува точен пример за това що е парадокс, то мисля най-добрият ще открием ако се вгледаме в самите нас. Толкова много си приличаме и същевременно сме толкова различни. Понякога говорим един и същи език и не се разбираме, а друг път – различни езици и сме в хармония. Когато ни се даде свобода се чудим как да се отървем от нея, а когато ни е отнета – как да си я върнем. Примерите са безкрай. Сякаш за да даде още един от тях, режисьорът Виктор Иванов ни представя филмa си „Locus Amoenus“. Любопитна сплав между документален и игрален филм, която разказва историята на един младеж, който на пръв поглед няма някаква съществена причина да се чувства самотен и неразбран, но в действителност се намира в състояние на невероятен вътрешен конфликт. За него няма място нито сред прегръдките на семейството, нито в динамиката на обществения живот. Тези психологически напрежения го водят до крайна изолация, депресия и решението да прекара живота си в една пещера до брега на морето.



По любопитен начин кинолентата използва рамката на действително интервю, което се трансформира в художествена реалност и обратно. Отговорите на стария самотник са заместени от действие, което ни понася в емоционалната катастрофа на неговата младост. Изолиран от всички и всичко, той съзерцава морето, камъните, огъня и мрачната негостоприемна пещера, която резонира на студената тъмнина, настанила се в душата му. Пеенето, рисуването и своеобразните почти животински актове (някой би казал пърформанси), които той изпълнява са единствените му средства за утеха и отдушник от безрадостното съществуване. Но не за дълго. Самотата е непоносима. Желанието да почувства топлина, да сподели момент с друго човешко същество води младежа при неговата майка, но той остава безмълвен и апатичен към сърцераздирателните й молби да проговори. Отказът от думите, от езика като средство за общуване, но и като едно от най-отличителните достижения на човешкото общество, сякаш затваря и последната порта към света на другите хора. Единственото, с което успява да отговори на настойчивите призиви на собствената си майка е една прегръдка. Символично сбогуване, което скъсва, така или иначе, изтънялата нишка между него и живота. 



Всичко води в една посока, към онзи най-тягостен край, несвоевременния, самоналожения край. След като се е простил с земното в лицето на майка си, отчаяният младеж извършва и своеобразно опрощение с небето. Съблича се чисто гол и целият се покрива с бяла боя, за да разпери ръце сякаш е разпнат пред огромната бяла статуя на Исус. Ако не чуждите, то поне да изкупи своите грехове. Тежки, смазващи и неистови викове на болка в нощта. Съзнанието е амалгама от рай и ад. Краят е близък, буквално в следващия кадър. Но както върви и библейската история, смъртта не е край, а ново осъзнаване. Едно ново място във вътрешната география на персонажа – Locus Amoenus – градината на душевния покой.