Всеки човек, още повече творец, е страдал от неизбежната мисъл, че няма какво да каже, че всичко на този свят вече е изказано и създадено много отдавна. Оттук, разбира се, идва един въпрос, който винаги е занимавал философията, а именно „Защо въобще да говорим или създаваме тогава?“. С разсъждения по този въпрос започва и късометражният филм на Симона Иванова „Самотна звезда“:

Филмът е пример за това как идеите за повтаряемостта и цикличността не бива да спират човека да създава. В този контекст сюжетът на филма не е нищо непознато – на практика това е криминална история, с типичното за жанра клише за бездействието на институциите при извършено престъпление, срещу което се противопоставя един съвестен полицай, който се заема сам със случая. Вместо това да намалява художествената стойност обаче, то само потвърждава тезата за липсата на нови възможности. Всъщност цялото произведение се гради върху този принцип на повтаряемостта, използвайки паралелизма като главен способ. Правят се паралели между двете сюжетни линии – тази на престъплението и тази на разговора между главната героиня и непознат за зрителите мъж. Тези истории се преплитат не само чрез присъствието на общата им героиня, но и чрез диалога и движенческите партитури, като най-ярък пример за второто се явяват последователните сцени със затварянето на вратата, от полицая в първата линия и от непознатия мъж във втората. Този подход можеше да се използва още няколко пъти като добра алтернатива за запълването на едно иначе пропиляно време от ненужни сцени.

В краткия формат се набиват на очи сцените от несъществен характер, тъй като те само възпрепятстват извеждането на основната идея на преден план. Такава е едноминутната сцена с танца на главната героиня, която ако филмът беше пълнометражен щеше да стои като добра интермисия, но тук е просто необоснована. Или пък сцената с разпита на заподозрения извършител, която само загатва нов аспект от историята, който няма време да бъде развит. Говорейки за необоснованост, трябва да се обърне внимание на актрисата, изпълняваща главната роля, Емилия Тончева, чиято реч е пълна с необясними паузи. Цялостното ѝ  актьорско присъствие напомня на зрителя, че гледа филм, което колкото и да е вярно, не би следвало да стои на преден план в зрителското съзнание. За сметка на това, в ролята на съвестния полицай Тигран Торосян пасва перфектно. Нужно е да се отбележи също една езикова грешка от диалога, а именно относно птичето, „обвило се“ в оградата, което е смислово невъзможна структура.

Филмът изобилства и от религиозна образност, пейзажът с кръста е особено внушителен, но освен него се споменават и Сара от Стария завет и Евангелската църква, които не представляват особено ясни символи и тяхното споменаване остава непонятно. За сметка на това символът с измиването на косата в една от първите сцени е пример за красиво боравене с метафоричното загатване, стоящо уместно – показва се измиване на грях, за който разбираме към края на филма. Присъствието на вярата обаче не се ограничава само до религиозната такава, засяга се и вярата в държавата и тази в другия човек. Оказва се, че вярата във всичките ѝ аспекти завършва по един начин – предава те. На това се учи полицаят Краси в  „Самотна звезда“ и на това сигурно ще се научи всеки човек рано или късно.