L

ucid е демонстрация как един съвсем кратък филм (5 минути)  може да занимава ума ти неограничено време. Да те предизвиква да си задаваш въпроси, да търсиш тълкувания, да предполагаш смисли и развития на сюжета. Може да запали въображението ти за дълго.



Бихме могли да мислим историята, която филмът разказва, просто за един сън, като кошмар, който ни запраща в един от онези налудни, нелогични, необясними светове, присъщи понякога на сънищата. Можем да изтълкуваме случващото се като скрит подтик, тайно желание на спящия - да убие. Като затаена агресия. Или пък като негова тревога или страх, че унищожава/изменя на себе си в реалния живот, че е направил фатален грешен избор.



Или пък да погледнем на историята метафорично - като илюстрация на човешкия живот. Както телевизорът, макар и включен, не излъчва нищо - може би само смътно се провиждат някакви образи, а може би само така ни се струва - така и съзнанието на човека е само бегло присъствие в съня-ежедневие. Баналният ни живот е просто поток от механични събития, в който човек присъства, без да се налага да мисли и чувства. Когато обаче се появи някакъв външен фактор, нещо смутно и неясно, което се врязва в установения ред, тогава съзнанието се размърдва. Тогава то има шанс да се включи, да изкаже желанията си, да изговори нуждите си, да поиска да се освободи и да действа. В случая такъв катализатор се явяват една снимка и една празна торбичка. И подсъзнанието веднага потрива ръце. Торбичката - която сама по себе си не е важна – би могла да съдържа всичко, което решиш да сложиш в нея. Тя е просто опаковка. В нея въображението ще сложи това, което има нужда да сложи, за да направи това, което иска да направи - пистолет, за да убие. А снимката може би му сочи жертвата.



Можем да мислим и за теорията на Фройд за трите същности - То, Аз и Свръх-Аз. Аз ли се опитва да убие То или обратното? Свръх-Аз може би е този, който вижда пълната картина и знае посоката на събитията, а може би не. Възможно е точно той да е жертвата, предполага се на подсъзнателното. Мисля, че са възможни различни конфигурации - кой кого иска (или трябва да убие), кой кого се опитва да спре, кой осъзнава и кой не. То, Аз и Свръх-Аз, в непрестанни конфликти помежду си, в непрекъсната битка за надмощие…



Любопитен е също въпросът за предопределеността - веднъж започнало, неизбежното не може да бъде спряно, но пред-решено ли е то или може да има намеса и промяна на събитията? Линейна ли е посоката или циклична - дали това е еднопосочен процес (метафора на живота ни като цяло) или многократно повтаряща се схема (в смисъл - в ежедневието убиваме себе си всеки ден)?



Този филм има страхотна атмосфера - на нереалност, призрачност и замъгленост. Красиви кадри и добра актьорска игра допринасят за въвличането ни в странния и озадачаващ сюжет. Датският актьор Kim Sønderholm наистина успява да предаде множество емоции, които четем ясно по лицето му. Много семпъл като естетика и тъкмо поради това, стегнат и въздействащ, филмът определено заслужава да му отделим от времето си и после да си поиграем с множеството теми за размисъл, които предлага.