Филмите на Орлин Милчев по-известен като Атила имат способността да предизвикват емоции, които остават да кънтят в съзнанието ти много след финалните надписи. „Макина“ е документален портрет за един човек, който, някъде там между автомивката и прашните улици на крайния квартал, е успял да намери смисъла и го изразява в рими.

 

Все по-често в съвременното изкуство се наблюдава тенденция известна като естетика на грозното. Филмът на Атила обаче избягва това претенциозно и иронично преосмисляне на красивото и умишлено не търси каквото и да е било есететизиране на средата. Тя е заснета и показана в своя истински и на моменти дори отблъскващ вид. Но точно това прави филма толкова ценен : дава ти възможността да се докоснеш до една, може би за повечето от нас, чужда и далечна реалност. Да, тя понякога е грозна, зацапана от локви и кал, а по ъглите се е скатал мухъл. Но успееш ли да видиш над битовото, да се извисиш над проблемите си, ще откриеш смисъла.

Защото е намерил силата, на която да се оповава, когато мракът е непрогледен и когато животът има съвсем други планове за него. По-лесно е да си останеш Господин Никой, отколкото да се изправиш от калта и да намериш пътя. Макина е избрал трудния път, а именно този да се бориш. Да намериш силата да продължиш напред, да устоиш на ударите и да не се оставиш по течението – да го направиш въпреки миналите грешки и настоящите несправедливости и най-вече заради теб самия.

 

„Човешко твърде човешко“ е изречението, което най-много е грабнало рапъра, четейки книга на Тери Пратчет. Именно това най-силно трогна и мен във филма – тази човечност, която Атила майсторски е уловил във филма си и то по най-автентичния и в същото време лиричен начин. Макина е намерил своето призвание, онзи пламък, който го кара да се чувства жив и значим. Защото изкуството и доброто винаги печелят. Стига да им отредиш специално място в сърцето си.