„Наръчник за щастие“ бихме могли да определим като комедийно-драматична история, дълбоко вдъхновена от личните преживявания на своя сценарист и режисьор – Лора Маркова. Ако обаче вникнем отвъд живите цветове и въодушевяващия рокендрол, ще открием, че нито комедията, нито драмата, нито дори дълбочината на личния спомен са успели да се развият в нещо повече от идеята за тях, поради което филмът се усеща като сапунен десерт – на външен вид сочен и сладък, но отхапеш ли – горчив, а в най-добрия случай – безвкусен.



              Откриващата монтажна секвенция на филма е до голяма степен всичко, от което човек има нужда, за да разбере посланието на историята – „България е супер, стой си тук“. Остатъкът от филма се опитва да аргументира това не съвсем правилно тълкувано твърдение от парчето на Васко Кръпката и Подуене Блус Бенд, но в крайна сметка просто го повтаря с изтощителен патос.



              Усещането, до което води това повторение, е може би породено от актьорската игра, присъща на филми, чиито режисьори се съмняват в способността на зрителя сам за себе си да почувства това, което гледа. Диалогът не оставя никаква възможност за лична интерпретация, а актьорите успяват да пренесат патоса от дикцията си дори и в тишината, използвайки всеки мускул от лицето си, за да се превърнат в жив емотикон на чувството, което се опитват да ни убедят, че изпитват.



              Особено иронично стои посланието за достатъчността на родината, предвид избрания стил на визуален разказ, напомнящ американска реклама за портокалов сок. На няколко места във филма се появяват портретни кадри, осветени и композирани, сякаш всеки момент персонажите ще ни погледнат през обектива и ще поднесат към нас чашата си, преди да отпият. От техническа гледна точка операторската работа е страхотна, но повдига въпроса дали е плод на съвместно решение с режисьора, или резултат от абсолютната липса на такова.



              Приятната визия на филма е допълнително подкрепена и от старателното отношение към сценографията и костюмографията, което прави особено впечатление при сцените в епоха. Внимателно подбрани и разкадровани са локациите, подсилвайки усещането за реализъм.



              Въпреки, или може би тъкмо заради положените усилия за визуално доближаване до реализма на миналото, наивното отношение към заложените в драматургията теми се усеща горчиво за преглъщане. Трогателно е желанието на автора да ни разкаже повече за живота на дядо си. Но това просто не се случва. Персонажите във филма още в началото са представени като абсолютно събирателни и двуизмерни – типичният дядо от село и типичният младеж, който ще заминава за Америка. Темата за търсенето на бъдеще далеч от родното и днес зее като отворена рана в българското творчество, както добре знае и самият Васко Кръпката, чиято песен кухо озвучава всеки празен момент във филма. Сцените в епоха не просто не съумяват да разкрият повече дълбочина в дядото, но и го поставят в ситуации от миналия век, тясно обвързани с политическата ситуация в страната, които именно създават гореспоменатата горчилка. В опитите си да убеди своя внук да остане в България, дядото му разказва за това как е бил втори в списъка за автомобил и за това, че е успял да запази земята си от ТКЗС, въпреки че не ни става ясно как. Макар че не засяга пряко никакви политически теми, показвайки по такъв романтизиран начин тези две събития от миналото на персонажа, филмът започва да звучи пропагандно.



              Създаден добронамерено и с топло чувство, „Наръчник за щастие“ е ескейпистка мечта, лишена от всякакъв досег с реалността (настоящата или историческата), но все пак претендираща да поучава. Въпреки неоспоримите качества на филма в неговите компоненти, погледнат в своята цялост той просто не съумява да издържи тежестта на посланието, което се опитва да предаде.