Постигането на щастие в живота е заветна мечта на човечеството. Въпреки че поколения наред са търсели някаква вълшебна формула за осъществяването на този копнеж, щастието продължава да бъде една от най-големите енигми, до степен в която редица мислители поставят под съмнение реалността и автентичността на подобно състояние. Изглежда то е винаги лично изживяване и въпрос на баланс и реализиране на често несъвместими аспекти и фасети от личността. В десетките роли, който човек играе като част от съвременното общество, нерядко той се оказва загубен под купищата образи, които се наслагват върху него, и които прекъсват връзката със съкровените му нужди и желания. Късометражния игрален филм „Мария“ на режисьора Александра Фучанска се впуска в разказ за непредвидимите и фантастични последици от вътрешния конфликт, завладял света на една млада жена.



Сюжетът на филма ни запознава с Мария (Ирмена Чичикова), чийто живот, на пръв поглед, е безукорно уреден. Тя има прекрасна малка дъщеря и любящ съпруг (Дарин Ангелов), нямат финансови проблеми и живеят в семейна идилия. Въпреки това, дълбоко в себе си Мария е нещастна. Една сутрин вътрешният ѝ свят, който тя усърдно крие, както от другите, така и от себе си, се проявява в твърде необичаен симптом – тя започва да става невидима и да изчезва, но дали с това и проблемите ѝ ще изчезнат? Една история, която напуска пределите на чистия реализъм, за да ни запознае с трагизма, невидимите травми и душевните болки, залегнали в съвременното съзнание.



Дългото и търпеливо потискане на чувствата, комфортната лъжа, която си е изградила, само и само да не посрещне крещящата от всяка една пора на тялото ѝ истина, довежда Мария до задънена улица, откъдето вече няма как да се измъкне. Единственият човек, с когото споделя е нейният психоаналитик, но дори и на него представя само парчета от емоционалния ребус, в който се намира. Тя крие съкровените си желания и мечти толкова педантично, че започва да губи връзка с тях, със собственото си тяло. Изправена пред тази невъзвратима и шокираща ситуация, Мария трябва най-сетне да направи избора, който е отбягвала, да свали всички маски, които е нахлузила. Една нелека задача, тъй като плетеницата на илюзиите сякаш е погълнала нейното самосъзнание и тя е забравила коя е и какво всъщност иска. И действително, какво я тормози? Може би липсата на приключение, предвидимостта на семейния живот, прекалено перфектният ѝ съпруг. Какви са нейните мечти? Така и не разбираме. Те са сигурно заключени в образа, който е изградила върху себе си. Възможно е отговорът да се крие в нейното родословно дърво. За да прикрие изчезващите си ръце, тя носи ръкавиците на своята баба, сякаш в някакъв отчаян опит да нахлузи нейната личност вместо да се свърже със своята душевност. Показателен е моментът на семейната среща, когато строго и сухо изглеждащата й майка иска да види какво крие под тях и я критикува, че използва така любимите ръкавици на баба си. Майка и дъщеря безспорно си приличат. Можем да си представим, че налагаме двата силуета един върху друг и те си пасват без ни най-малко разминаване. Дали пък доминиращото присъствие на майката и нейните болки не затъмнява радостта в Мария?



Напрежението расте и в кулминацията на необратимото изчезване обстоятелствата вземат решение вместо нея. Когато няма повече какво да крие и е изгубила напълно себе си, тя се отпуска в колективното, превръща се в чиста воля, тъй като вече не притежава персона, която да я възпира от действие. В епизод, напомнящ вакханалията на вещиците от „Майстора и Маргарита“ на Михаил Булгаков, Мария се впуска в магията на една нощ без ограничения и без задръжки. Влиза в своеобразна шутовска роля, която е едновременно освобождаваща за нея, но е и провокатор за предразсъдъците на онези, удобно потънали в дрямката на комфорта и конвенционалното, на всички други, които сякаш не следват мечтите си, които са забравили за собствените си желания и чувства, и чийто лица са отражение на всичко, което се очаква от тях, но не и на собствените им представи.



Филмът на Александра Фучанска може да се прочете като иносказанието на една психологическа драма, но също така и като сюрреалистична история, в чийто свят това, на което ставаме свидетели просто е възможно. И в двата случая разказът работи. Посланието достига до нас. Кадрите са изчистени, без излишни монтажни усложнения, като по този начин се оставя пространство и се акцентира върху основния ефект, засягащ протагониста. Една лента, която провокира размисъл и насочва вниманието ни към фундаменталното значение на себереализирането, на откровеността относно вътрешния ни свят и нуждата да удовлетворяваме  действителните си копнежи и вярвания.