Мария Страшилова и „Кино Лента“
Мария Страшилова и „Кино Лента“
Мария Страшилова е от най-младото поколение театрални режисьори и „Кино "Лента" е първото ѝ професионално представление и театрален текст. Повод да ни разкаже повече за проекта си са предстоящите 2 издания на 26-ти Март и 19-ти Април, в Кино Влайкова!
автор Иван ВраминЗавършва университета „Тринити колидж“ в Дъблин през 2022, специалност театрална режисура и се дипломира с представление по книгата „Чумата“ на Албер Камю. С представлението си участва на третото издание на фестивала „Данаил Чирпански“ в Стара Загора и печели наградата за режисура. Интересува се от социално зареден театър, абсурдизъм, комедия и интеркултурни колаборации.
Можеш ли да се опишеш с три любими твои произведения на изкуството?
От три дни мисля по този въпрос. Ще кажа Белия зъб, Кандид, и Lean On Me на Бил Уидърс.
Кино „Лента“ е експериментална пиеса, преплитаща кино и театър. Ще ни разкриеш ли малко от сюжета? Как съчетава тези две изкуства, какво е нейното послание, къде се играе?
Действието на Кино „Лента“ се развива през 2019-та година, по време на дарителската кампания за нов дигитален прожекционен апарат в кино „Влайкова“. Един журналист получава задача да напише статия за киното и от това зависи кариерата му. Но единственото, на което са натъква, е забрава и отишли си свидетели. През погледа на тримата работещи в киното млади хора и историите, които те са чували, той се опитва да нареди пъзела. А в хода на действието опознава мечтите им и противоречивите им гледни точки за съдбата на сградата.
Иначе съчетанието между театъра и киното се получава доста естествено, защото героите в пиесата са прожекционист, разпоредител и барман. Киното е тяхното работно място. Логично е те да населяват салона като салон, не като сцена. Но по-сюрреалистичните елементи, в които се разказва за историята на киното, са уголемени и се случват на сцената. Има и прожекция. Иначе чисто композиционно, докато режисирах, ми се щеше зрителят в салона да се чувства така все едно седи в прожекционната кабина и наблюдава живота на персонажите от там. Като на филм. А когато се обръща, за да види в коя част на салона, това да се усеща като нов кадър.
Представлението Кино „Лента“ е частично вдъхновено от платформата за късометражно кино „Кинематограф“. Ще ни разкажеш ли малко повече за това?
Да! Всъщност пиесата е вдъхновена от статията на Денис Българанов „Какво е нужно, за да се спаси едно кино“, публикувана в In Globo през 2020-та. По това време Денис се беше върнал в България и беше започнал да работи с „Кинематограф“, които щяха да си сътрудничат с InGlobo. Тези обстоятелства дадоха началото на журналистическата му кариера. Получи задача да пише статия за кино „Влайкова”. Започна да търси и да се рови и се случи точно това - трудно намираше живи свидетели с ясни спомени. Така че персонажът на журналиста, който провокира цялото действие, идва от самия Денис. И в нашата история този герой е на пробен срок в „Кинематограф“. Играе го актьорът Светлозар Начев, който от своя страна придава едно много смешно любопитство и изследователски дух на образа.
Какво според теб е отношението между кино и театър в днешно време? Дали те все повече се приближават или напротив устойчиво се раздалечават като форми на изкуство, като послания, които носят?
Театърът и киното са две различни разказвателни изкуства с много различни средства. Няма смисъл да се сравняват, а и моят опит особено в киното е ограничен. Но ще кажа, че киното ми се струва все по-достъпно за публиката на глобално ниво, а театърът - точно обратното. За мен обаче театърът е финансово много по-постижим и по-пластичен - можеш да изградиш света му от абсолютно всичко. И яде всякакви техники от всякакви изкуства. Аз обожавам това. Много обичам кино техники в театъра например - кино осветление, монтаж, кино композиции - в които така си разположил персонажите, че самото разположение ти разказва историята на взаимоотношенията, дори и кино игра. Иначе посланията не са различни, средствата обаче са.
За мен е интересно как и двете ще се справят с появата на изкуствения интелект.
Ти си учила и завършила своето образование в Тринити Колидж, Дъблин. Можеш ли да изведеш някои прилики и разлики между ирландската и българската театрална сцена? Има ли нещо конкретно от опита ти там, което много би искала да интегрираш в някоя постановка, представена пред българска аудитория?
Ако трябва да генерализирам, сцените ни си приличат по това колко са консервативни. Но консервативността се изразява в различни неща.
Разбира се, нещата се променят, но като цяло българският театър е по-йерархичен, дори тоталитарен - от работния процес и участниците в него до избора на самите текстове и какви истории се разказват. Театралите горе-долу интерпретират отново и отново едни и същи текстове, които са правени и харесвани. Но на това да разказваш за нашата действителност тук и сега, за конкретните ни социални проблеми в България, се гледа като на нещо алтернативно. За сметка на този вид консервативност в България театърът не го е страх от голота, жестокост, телесност, от шокови елементи, от риск.
А в Ирландия консервативността е точно в това - там трудно ще видиш голо тяло на сцена например, културата е много чувствителна към това. За мен липсва и рискът. Нещата са някак си по-безопасни. Имам чувството, че няма и толкова голямо разнообразие на европейско влияние, колкото има в България. Народния театър например доста се отвори към европейски режисьори и това е чудесно. В Ирландия не е точно така, макар че и там нещата се променят. Но се дава път на новата местна драматургия, на новите гласове. Това е приоритет и води до раждането на много качествени текстове в момента. Няма и такова строго разделение кой какъв е. Може основно да си актьор, но и да режисираш или да напишеш нещо. Никой няма предразсъдъка, че не си завършил точно това, което правиш и не си стоиш в кутията. В това има много взаимна подкрепа, свобода и интелигентно творчество. Искам да отбележа също, че техният пазар е съизмеримо малък с нашия. Разликата е, че се влива в английския и американския обаче.
Мисля, че животът ми там ме промени като човек. И от тук нататък това ще се промъква във всичко, което правя. И с Кино „Лента“ е така. Аз съм режисьор по образование, но това е мой съвременен текст за четирима 25-26 годишни в България и техните проблеми, тяхната зациклилост, техните мечти. Изобщо не бих се хвърлила да пиша нито за тях, нито за кино „Влайкова“, ако не бях учила в Тринити. Моите колеги там пишеха за всичко, и за най-малките неща, без да ги е страх, че „не са следващия Шекспир“. А защото искаха и чувстваха, че имат какво да кажат. И го правеха завидно компетентно!
От гледна точка на режисурата - търся симбиозата между текста и образа. Осъзнаването ми за това колко е важно да проведеш историята и да си ѝ верен идва от Ирландия. Нюансираната актьорска игра, опита за сдържаност на емоциите, които търся, също. Но търсенето на по-интересни визуални средства и интерпретативност идва от това, което съм научила в България.
Можеш ли да споменеш един български и един международен автор, независимо от сферата на творчеството им, които са оказали силно въздействие върху теб? Как по-точно са ти повлияли?
Ще кажа Станислав Стратиев - това ми е може би любимият български автор. Намирам го за откровено смешен и много ми влияе и на писането. А за международен - Джек Лондон. Ако трябва да е драматург - Артър Милър.
Станислав Стратиев е много важен за мен, защото „Рейс“ беше първата пиеса, която поставих. Бях 12-ти клас и исках да кандидатствам режисура, но не бях режисирала цяла пиеса. Исках да опитам и чак тогава да реша дали наистина ми харесва. Събрах си една страхотна аматьорска трупа, два месеца репетирахме в хола и изиграхме „Рейс“ на сцената на Испанската гимназия, където завърших. Даже играх Неразумния, който лежи зашеметен през повечето време. Бяха страхотни репетиции, изключително забавни. Превърнахме се в едно много сплотено малко общество. А повечето не се познаваха много преди това. И от тогава театърът за мен е това - отглеждане на общност.
А Джек Лондон и Артър Милър, които са много различни един от друг, са страхотни писатели. Чела съм Белия зъб шест пъти, като за пръв път го прочетох на осем. Мисля, че това ме е програмирало по някакъв начин. Цялата тази борба между силата, която тласка теб самия и околния свят, който иска да те смачка, а ти трябва да му устояваш с любовта си. А Артър Милър, освен че е енциклопедия, за мен е учебник по драматургия - по морални сблъсъци, изграждане на персонаж, диалог, емпатия.
Какъв според теб би следвало да бъде съвременният театър, разбира се при цялата условност на този въпрос и субективност на отговора?
Бих искала преди всичко да е много пряко ангажиран с обществения живот. Живеем в пълен абсурд - трябва да се пише и разказва повече за това. Бих искала съвременният театър да се интересува от новите гласове и особено в България да търси и промотира нови български драматурзи. Бих му пожелала по-малко сценичен пушек и повече хумор, както беше казал Николай Гундеров преди време. Да е емпатичен, визуален, с нюансирана актьорска игра, социално-ангажиран. Да носи смисъл и да знае, че има отговорност към времето, което зрителят му отделя, защото времето е най-ценното, което имаме. И е нещо много лично. Също да не се взима толкова на сериозно и да бъде по-обединен!
Някой бъдещ проект, за който би споделила с нас? Може би начинание изцяло в сферата на киното?
В момента пиша друга пиеса, този път е в съавторство, което ми е доста интересно. Иначе не знам дали ми е позволено да казвам какъв е проектът, но от някъде година и половина работя като асистент кастинг режисьор за една голяма немско-българска продукция. Мисля, че им се доказах, защото ме поканиха да работим заедно и на снимките, така че лятото два-три месеца ще съм на терен. Много е вълнуващо, защото това са ми първите стъпки в киното изобщо. А екипът е просто страхотен, режисьорката също. Надявам се много да науча от всички!
Ще споделиш ли с нас някой забавен, а може би поучителен момент, случил се по време на твое представление или репетиция?
За мен работният ни процес по Кино „Лента“ беше урок по вяра и доверие. Ние се събрахме в малко обезверяваща ситуация и то в момент, в който всеки един от нас лично за себе си преминаваше през големи съмнения в себе си. А взехме решението да напишем и изиграем пиеса от нулата. Което изисква известна доза смелост. Трудно е да усещаш съмненията на всички и своите собствени и въпреки това да продължаваш и да надъхваш и себе си, и тях. Не мисля, че съм го направила по най-добрия начин, но направих най-доброто, на което бях способна тогава. Даже очаквах, че може да се откажат. И съм много благодарна, че въпреки това, те се хвърлиха. Това ме учи (за пореден път) да вярвам повече и в екипа и в себе си. И трябва да взема да го запомня вече този урок.
Какво би казала на младите, а може би и не толкова младите, автори в сферата на театъра?
Да знаят, че има кой да ги чуе и че всъщност публиката е жадна за гласовете им и за смислено съдържание като цяло. И също на всички автори - да ми пишат във фейсбук или на [email protected]. Защото в момента си търся съвременна българска пиеса на нов български автор, която да поставя в Ирландия.
Представлението може да гледате на 26-ти март и на 19-ти април от 19 часа в салона на кино „Влайкова“.
Билети на този линк.
