Изневярата. Болката и гневът, че губим любовта. Егоистичната ярост, че някой чука жена ти. Жената, която обичаш, но много повече – обичаш рутината, че тя ти принадлежи. Когато всичко това се счупи, или прощаваш, или раздаваш непоискано правосъдие.

 

Трагедията на счупеното щастие и непосилната прошка…

 

Качественият късометражен филм често пъти е камерен откъм актьорски състав и ограничен като локации на действие. Тук чрез паралелен монтаж виждаме веднъж главния герой в колата и втори път – отново него и съпругата му в дома им. Финалната сцена със сина дава обрата и разчупва досегашния модел. Но отново – колата и апартамента – това е траекторията на човешката трагедия.

 

Автомобилът е едновременно място за подготовка, но и тапицирана арена на трагедията. В колата преминава немалка част от човешкия живот. В нея осмисляме случилото се и обмисляме предстоящи действия. В колата живеем и умираме. В огледалото за обратно виждане, наблюдаваме собствения си провален живот, скелетите в гардероба или направо още топлите трупове на задната седалка…

 

В колата камерата е близка, почти интимна на героя. Това е голяма отговорност за актьора Con O’Neill, но трябва да кажем, че той се справя повече от добре. Просто вярваш на играта му. Когато протагонистът в негово лице (ах, колко е “про”?!) носи името на апостол Марко, няма как да не потърсиш библейски отпратки. Не е изключено да го свържеш и с Травис Бикъл на Скорсезе. Защо не – всеки сам избира прочитите, тук само маркираме възможните опорни точки за разбиране мотивите и вътрешната логика на персонажа. А мотивите му вероятно са непристъпни и непроницаеми, понеже човешката природа твърде често е мрачна, алогична и лишена от рационален смисъл.

 

Когато ти липсва разгърнат мащаб и терен за снимки (а сигурно и бюджет), можеш да покажеш, че си добър режисьор освен в работата с актьорите, също и с отношението към детайла. Laurie Lynch го прави. Като пример маркираме нещо незначително, но значимо: хартийката от бонбона, която внушава напрегнато очакване и нарастваща тревога. Да, в малкото е многото.

 

Творчески акцент във филма е заиграването с художествената условност. Всъщност, в колата Марк репетира сцената, която ще разиграе пред жена си в апартамента. Но истински новаторското попадение е самият финал, в който току-що самоубилият се герой възкръсва вече като актьор, иска вода, част от снимачния екип се появява в кадър, операторът забърсва обектива, подготвя се нов дубъл… Струва ми се, всичко това идва да покаже и подчертае, че ставащото е едновременно художествена измислица, но и реално събитие. Някакси: “Да, на кино е, но, хора, някъде там това наистина се случва!”.

 

Все пак, киното – това е животът и много повече от него…