2959
БЛОГ
автори
Интервю с Мартин Илиев
Интервю с Мартин Илиев
Не обичам хепиенда в класическата му форма. Идеята, че накрая всичко се нарежда по магичен начин и всички са доволни е клише от американските филми. В живота има малки или големи победи, но те винаги идват с определена цена.
автор Ивайло Дончев
Как се роди идеята за „Може би утре”?
Винаги са ме вълнували теми свързани с отчуждението, самотата, меланхолията. “Може би утре” е история, която до някаква степен се опитва да засегне това. Какво би станало, ако един ден човек просто реши да не излиза повече от вкъщи? Така се появи героят на Сам. Започнах да се интересувам все повече от тази тема, да чета, да гледам…
Във филма ти протагонистът е изграден посредством широк набор от похвати. Интериора на стаята говори за него, складираните провизии, скритият надълбоко в шкафа телефон и т.н. Ала няма как да не споменем страхотната игра на Марий Росен. Струва ми се, че тя отива отвъд сценария. Така ли е и ако да - какво добави той от себе си при изграждането на Сам?
Търсенето на точния актьор, който да влезе в образа на Сам, беше доста дълъг процес. Исках не просто добър актьор, но човек, който максимално да се доближи до представата ми за героя. Човек, който малко или много ще се слее с образа, ще се припокрие с него. В началото прехвърлях идеи, лица, типажи, които да ми дадат някаква отправна точка. Едно от първите лица, което ми изникна беше това на Том Йорк, просто като референция. Излъчването, меланхолията…
Срещнах се с много добри актьори, много различни един от друг, защото по време на кастинга исках да проверя доколко интуитивното ми усещане е вярно. Така естествено стигнахме до Марий. Той добави себе си при изграждането на Сам. Историята, героят му бяха интересни и близки до неговото светоусещане.
Интериорът на апартамента е добре познат на голяма част от българите. В същото време не е типичният потискащ соц дом, който сме свикнали да гледаме в доста родни филми. Как го постигна? Имаше ли конкретна локация предвид или я създаде за целите на филма?
Историята е ситуирана в краен софийски квартал, от онези, до болка познати места с панелките, високите блокове, в които човек наистина може да се изгуби, да остане до голяма степен анонимен. Исках да снимаме на такова място, но спецификата на „панелките” не го позволяваше - тесни пространства, в които просто нямаше да има техническо място за снимане. А и беше ужасно трудно да намерим апартамент, който да изглежда по начина, по който изглежда, защото нямахме възможността да работим в декори. Трябваше да е място, в което не живеят хора, за да може повече от седмица да е на разположение и т.н.
След дълго търсене намерихме точно това, което ни трябваше - стар софийски апартамент, достатъчно просторен, за да работим спокойно, но и достатъчно приличащ на „панелен” апартамент. Огромна работа тук свърши и художника на филма - Северина Стоянова. С правилните детайли успяхме да допълним и изградим атмосферата на мястото.
В един от любимите ми кадри виждаме два фара, светещи право към тъмната вътрешност на стълбището, по което Сам се опитва да слезе. Това случайна кола ли беше?
Случайност. Снимахме, тази сцена в няколко доста дълги дубъла. Импровизирахме доста с Марий и накрая избрах най-добрите моменти.
Как се сдобива човек със скафандър? Как изобщо ти хрумна идеята?
Трудно :) Скафандърът измина доста път, докато стигне до нас, дори за момент не бяхме сигурни, че изобщо ще дойде. Поръчахме го от Ebay, но пътуваше чак от Индия и беше цяло приключение. Доставката му излезе в пъти повече отколкото стуваше самият той.
Иначе идеята дойде от един приятел, режисьор, който беше прочел сценария. Обсъждахме го и това дойде като провокация от негова страна.
Дълго време се колебах дали тази идея не е прекалено странна и нелогична, но в крайна сметка смятам, че напълно подхожда на типажа.
Може би няма да се съгласиш, но за мен „Може би утре” е преди всичко филм за психологическата динамика на индивида, вътрешната борба и, в последна сметка – революция. И това внушение се постига на много нива, някои от които вече споменахме, но прави впечатление систематичността в подхода ти и отношението към детайла. Доколко психологизмът в работата ти е преднамерен и доколко – интуитивно постигнат?
Трудно ми е да кажа. Бих определил моя подход по-скоро интуитивен, но конкретно за този проект се опитах да го систематизирам. Най-малкото да имам едни основни посоки и цели, които да следвам.
Детайлите бяха много важни за мен, дори понякога си мисля, че от прекалено вглеждане в тях съм пропуснал други неща. По-голяма част от тях бяха внимателно обмислени и решени предварително. Историята е обърната именно към вътрешната динамика, към мислите и страховете на героя и беше предизвикателство да визуализираме.
Защо избра този завършек на филма? Би ли го определил като хепиенд?
Не обичам хепиенда в класическата му форма. Идеята, че накрая всичко се нарежда по магичен начин и всички са доволни е клише от американските филми. В живота има малки или големи победи, но те винаги идват с определена цена. Това се случва и със Сам във филма. Постига нещо, но пък губи друго. Постига своята цел, но заради страховете си губи нещо важно. Въпреки това завършека на филма бих определил по-скоро като позитивен.
Какви теми те вълнуват? Какво искаш да заснемеш? Какво да очакваме вбъдеще?
Различни неща. От истории свързани с много лични преживявания до такива, които се фокусират върху социални теми и актуални процеси, които се случват около нас. Трудно ми е да кажа в момента категорично, но докато това се случи, се надявам да видите скоро нещо свързано с фотографията. Проект, по който работя от известно време и който се надявам да се появи скоро.
Благодаря за отделеното време!
Моля :)
Снимки: Елена Николаева
споделете във
