Майо е един скромен проект, в който обаче откриваме най-ценното – душа. Филмът е заснет преди 8 години, но е толкова актуален днес, колкото и тогава. Вероятно винаги ще бъде актуален, защото успява през конкретиката на случки и ежедневни истории да достигне материята на вечните теми.
Петра Георгиева по време на едно от своите пътувания по света, среща Mayo Maurer. На пръв поглед обикновена жена с обикновена професия, живее из предградията на Мексико, има френски произход, не е популярна фигура. Не ни отнема много време обаче да разберем защо слушаме историята на точно тази жена, и какво е накарало Петра от една случайна среща да остави вечна следа в киното.
В „Майо“ не филмът е голям, човекът е голям.
А това по някакъв начин прави филмът още по-голям. Филмът, като едно преклонение на тихия зрител пред големия Буда. В случая, назовавайки Буда, може би Го поставям в един по-широк контекст – Буда като смирението у човека. Смирение пред Живота. Майо може да не е будист, но тя е постигнала именно това – да бъде себе си във всеки един смисъл на думата. Тя разказва една нелека история, изпълнена с трагедия и неща, пред които е много трудно човек да не се предаде.
Или да не изгуби вяра в себе си, в доброто и в смисъла да продължи напред, независимо от всичко.
„Майо“ е един непретенциозен филм, заснет спокойно, разказан човешки, предаващ присъствието на Майо такова, каквото е. Хем зрителя е част от разговора с Майо, хем има „въздух“ и за себе си, за да свърже посланията на Майо с личния си опит. Това си е майсторство, което е забележително, предвид факта, че това е сред първите опити на режисьора в документалното кино. Бих казал, че това е и знак за дълбочината и смирението не само на героя, но и на разказвача.
Оказва се, че на другия край на света, в Мексико, извечната мъдрост е универсална и еднакво валидна и там и тук, в България. Изпитах леко цинично задоволство от факта, че точно българка разказва история от големия свят на двете Америки. Ако се вгледате в хората по улиците на Мексико ще видите едни лица пълни с живот. Това контрастира особено с атмосферата на „вечна трагедия“, която цари в България. Дали в метро, дали по улиците ни, тук веселите и ведри хора по-скоро впечатляват из море от намусени, изморени и тежко апатични лица. Тук си мислим, че живеем тежко, че сме възможно най-прецаканите на света, но нима забравяме, че Мексико е доста опасна държава, в която ежедневно се разстрелват хора,
а за да се придвижите из Мексико сити ви трябва 1 цял ден?! И пак, хората там, са видимо по-щастливи.
Споделяйте Майо и давайте по-често поводи на хората около вас да се усмихват.
споделете във
авторски текст на
Юлиян Спасов
автор Юлиян Спасов
