Едноминутната форма в късометражното кино може да се мисли като корелат на афоризма в литературата. Бърз, неуловим, мигновен, изчезващ, с дълбоко скрито съдържание под дискретно загатващата се повърхност. Това, което ни се представя, е фино концентрирано като захар в чаша с вода малко преди да премине прага на разтворимост. Такъв филм трябва да се изгледа от зрителя без дори да премигне, защото иначе възможността да се изпусне някой кадър е голяма. Този формат е един от специалитетите на Димитър Димитров - Анимитер.



„Аз вдъхнових смъртта“ е анимационна миниатюра, която заиграва зрението с типичните за Анимитер преливащи един в друг образи. Всъщност, филмът е с продължителност под четиридесет и пет секунди, ако не броим надписите. За въпросното време той ни пренася от небесните висини до повърхността на земята, поглежда през погледа на възрастния човек и ни отвежда, пълзящи като бебета по следите на изгубеното минало. Пред очите ни се извършват метаморфози на изображението, които, с минималистичния си рисунък, освобождават огромен обем от асоциации и усещания. Всичко това би могло да се разгърне в пълнометражен филм. Животът на един човек и съпътстващите го екзистенциални парадокси. Когато за първи път пропълзи, намирайки се в най-голяма близост до земната твърд, е отправил поглед към облаците, а когато се изкачи във висините на житейския си опит, му се иска да долази обратно в родния си дом. Колкото повече се отдалечава от недрата на земята, толкова повече чува допотопния ритъм на нейните тъпани, но спусне ли се обратно в низините, небесните ветрове запяват извечната си песен. Човек се ражда, за да умре и умира, за да се роди нов. Пътят между тези две отправни точки се заплита в гордиев възел, а карта за връщане назад няма. Такава е атмосферата във филма „Аз вдъхнових смъртта“, а неговият смисъл се крие в личното преживяване на всеки, решил да го изгледа.